Казвали, че раздялата е малка смърт, ала това е клише. След раздялата умирала малка част и от теб - отново клише. От раздялата сърцето боляло, а душата дълго след това не знаела що е истинска усмивка - клише, ала за жалост кой ли вярва в клишета...
Запознахме се случайно, неволно погледите ни се спряха един в друг, ако знаехме че така ще стане, ако знаехме че ще можем да изпитаме такива силни чувства, ако знаехме че така ще боли, надали щяхме да се впуснем в това, което сега се опитваме да забравим. Да се преструваме пред себе си и пред света че нищо не се е случило - боли, нали ? Тъжно е, когато няма на кого да споделиш, няма кой да те разбере.
Когато душата ти се измъчва и жадува за капка съчувствие, за малко подкрепа, за приятелска ръка, която да те вдигне от земята, тогава разбираш колко си сам, колко боли, колко си грешен та никой да не ти вярва. Затваряш се в себе си, обръщаш гръб на света и нищо друго не те интересува, само онзи, който ти дава наркотика, жизнено необходим за душ ...