Днес реших да приема за себе си една истина. Нямам желание да търся доказателства. От този момент (за протокола - 16 ноември 2007, 01:02), това ще бъде идеята на моя живот. Не е никак лошо да променяш житейската си философия от време на време...
Моята лична истина е, че в малкия ми свят (светът на Пламъчка) винаги ще цари щастие. И това е толкова лесно! Чак се чудя как изгубих двадесет години, за да го открия. Но се случи. Музата ме удари по главата, направо ме разтърси, след като прочетох един роман на Даниел Стийл. Изключително преживяване. Беше ми за първи път, а всеки първи път носи нещо специално. И така, седях си аз седнала удобно в 280, на път за Студентски град, и никакви зверски задръствания около Орлов мост не ме вълнуваха. Защото пред очите ми се разиграваше голяма "драма" (само американка може да напише нещо такова) - младо красиво момиче, мускулест по-възрастен мъж, естествено - алкохол пред камината, любов, а на сутринта - нито спомен, всеки си хваща пътя, а после момичето... бам! бременно. Всъщност стигнах дотук и трябваше вече да слизам. Върнах книгата и почнах да си размишлявам. Дали това е света на Големите хора от планетата Земя? Ами, ако е така? Значи аз съм много мъничка. Защото в света на Пламъчка досега не е имало мускулест непознат. Там има... не чак толкова мускулести познати, (ако някой се разпознае като Малък човек от планетата Пламъчка, нека не се обижда и си напомни, че Терминаторът не ми е любимец). Досега и камини не са се появявали. Само парно. А пред романтичната топлина на малката реотанова печка в моя свят се пие лимонада. Така стоят нещата. И на мен си ми харесва. Обаче за госпожа Стийл се оказва немислимо едно момиче да не изживее поне веднъж този тип романтика (дори и да й остане за спомен сувенир до живот).
Ситуацията при Големите на планетата Земя е повече от обезпокоителна. Факт е, че всеки ден им се казва най-нагло - това трябва да искаш, така да реагираш, това да приемаш, онова да отказваш... И в този момент, точно в него, ме цапардоса музата по главата. С нея дойде и истината за Слънцето и слънчевите очила.
Ето го и обяснението. Когато си върша нещата по моя си начин, малко смешен може би острани, аз съм в хармония със себе си (и го постигам без да мрънкам "оммм"). Дори и да не се смея като обезумяла, съм щастлива. И това е моето вътрешно Слънце. Моята силна светлина и топлина, която залива всичко в мен и зарежда тялото и душата ми с виртуален витамин Д. Когато обаче, писателки като госпожа Стийл ми кажат: "Не, не, мило момиче, не се прави така. Чети внимателно какво съм ти написала и следвай инструкциите", аз не се поддавам. Оставам си в света на мъничките, като си слагам слънчеви очила. Така се предпазвам от нежеланите, вредни за мен лъчи. Очилата ми могат да бъдат черни (когато трябва да скрият нещо твърде страшно), розови (когато денят не е получил своя минимум усмивки) и сини (просто синьото толкова ми отива...). И скриват като по поръчка. "Не, не ми говори, не ми показвай - не виждаш ли, че съм сложила новите си Dior?!" Много "фешън" житейска философия, нали?
Да чукна на дърво, но засега действа. Разбира се, изпробва се в движение. Ако открия някакви твърде лоши странични ефекти, обещавам да съобщя, за да предпазя други мънички последователи.
© Пламена Всички права запазени