5.02.2009 г., 15:58 ч.

Смисълът 

  Есета » Други
1175 0 0
2 мин за четене
   Все пак, нещо ми се губи...
     Спомням си белия тунел. Спомням си ярката светлина. Спомням си колко плътно залепнах за обвивката си - онова ревящо посиняло бебе, което обливаха с вода от чешмата. Залепнах за гръбчето му. И за коремчето. Не и за главата. Там все още бе препълнено с ужас. Вкопчих се в сърчицето му, а то биеше със 186 удара в минута. После си спомням спокойствието. Спомням си защитеността. Спомням си Мама. Спомням си липсата на време, през което обвивката ми растеше и се променяше. Не и аз. Аз никога не се променям.
     Спомням си и кога започнах да се отлепям от обвивката си. Май го наричаха Пубертет. Като забелен тапет, който трябваше да сменя. Но никой няма право да сменя обвивката си. Затова през отлепеното излязох, за да напиша няколко стихотворения. По това време обвивката ми се беше влюбила. Изживяваше първите си разочарования. Исках да й покажа красотата. Обвивката ми не обърна внимание на стиховете. Не обърна внимание на това кой грабна тефтерчето със стиховете и го изгори. Обвивката ми беше изключително заета да се размножава - дейност, императивно налагана в тази част на Вселената.
     И изведнъж нещо се спука. Тряс! Отлепих се напълно! Нещо се беше случило. Някой беше умрял. И в главата на моята обвивка нахлу вакуум. Вакуумът проникна и в гръдния кош - между мене и гърба, между мене и корема. Още по-силно се вкопчих в сърцето, но то уморено биеше със 120 удара в минута. И го болеше, ах, как го болеше! Сега вече можех свободно да излизам от обвивката си и да бъда себе си. И да се връщам, когато пожелая. Отново започнах да пиша. Пишех стихове. Пишех проза. Това започна да се харесва на моята обвивка и тя ми обърна внимание. Явно невроните в главата й направиха връзката, че аз живея вътре в нея. И тя започна да ме използва. В добрия смисъл. И това постепенно създаваше нови слепвания между мен и обвивката. Но никога повече няма да се залепя плътно за нея! Осъзнах свободата. Оставих си канали, през които да излизам и влизам. И изведнъж, о, чудо! Открих, че имало и други като мен! Започнах да се срещам с тях, да си общуваме без думи на някакъв древен космичен език, разбираем за цялата Вселена. И колкото и да беше глупава моята обвивка, някак си ме разбра. Научи се да разбира и другите като мене. А най-важното - престана императивно да иска на всяка цена да се среща с другите обвивки - желание твърде глупаво, както се опитвах да й подскажа от доста време насам.
     И все пак, нещо ми се губи. Губи ми се основното. Губи ми се смисъла на цялото това. Но може би когато престана да търся смисъла, ще напусна моята обвивка и ще се върна обратно по белия тунел с ярката светлина... Вече съм забравила накъде водеше...

© Павлина Гатева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??