Смъртта на клоуна

... който мълчи, така че

още го чувам и досега

как оглушително плаче.

В. Ханчев

  Не се ли уморихте да търсите смисъла там, където вече го няма? А дали въобще някога го е имало...

  Не Ви ли омръзна да забивате един и същ ръждясал нож, на едно и също място всеки път, когато го видите в гръб? 

  Клоунът не плаче. Той умира – по седемнадесет пъти на вечер.

  Свикнал е! Това е неговата работа – професия мъртвец.

  Неговата мисия е да се роди! Седемнадесет пъти на вечер – след всяка своя смърт. Винаги, когато се смеете, нещо в него умира. Но Вие... не го виждате, не го чувствате... Бузите Ви се тресат от смях, от оголените кучешки зъби капят лиги и попиват в безупречно изгладените бели ризи. Слепите Ви сърца не търсят смисъла на единственото място, на което той съществува...

  И дъгата стана мъченик.         

  Камикадзе!      

  Всяка вечер, украсил лицето си с парчетата от взривеното ù тяло, клоунът излиза на сцената. Очите му са пронизващи, езикът му е изпепеляващ, сарказмът  – раздира съдържанието на Вашето съществуване. Всеки негов жест, всяка дума, всеки стон, всяко мълчание носи ядрена зима за душите Ви. Дори когато острието на Вашата язвителна наглост разкъса маската на неговата усмихнатост, той не трепва.

  Едва после, когато всички си тръгнат и мракът простре лепкавите си пипала навсякъде, тялото му се сгърчва от болка, душата стене беззвучно, сенките се разбиват безшумно в кадифената вечност на самотата. Трае само миг – колкото една сълза да падне...

  Раждането боли повече, дори от смъртта!

  Но това става после... късно - на друга сцена...

  А утре? Утре пак ще се умира!

  Надсмивайки се над смеха Ви, дами и господа, клоунът ще Ви покаже гръба си... точно – седемнадесет пъти.

  А Вие, Вие няма да разберете и ще умирате - всяка секунда до края на живота си!