artistic_soul (Моника Метева) 10 януари 2018 г., 22:44 ч.

Спомен за хляба 

369 0 4

Спомен за хляба

/Есе/

 

          Всеки от нас се е питал защо копнеем по детството, защо е важно да говорим за него, грижливо да пазим спомените, да ги споделяме и като археолози трескаво да търсим нови и нови... Моето детство не е толкова далечно, но чувствам как с всяка година, искайки да порасна, аз се отдалечавам от него. Когато бях по-малка, мама и татко ме оставяха по цяло лято на село, където на воля дишах чист въздух, ядях здравословна храна и бях щастливо дете. Моята баба е най-добрата, най-усмихнатата и най-сръчната. Тя може да прави всичко съвършено добре – най-вкусните мекици, пълнени чушки, разкошни сладки, двуетажна торта за рождения ми ден... Може да свърши всичко навреме и никога нищо не забравя.
         Моята баба много цени и уважава хляба. Опитвала съм хляб, приготвен от други жени по същата рецепта, но като нейният друг няма. Това е така, защото го меси с такава любов, че дори и на дете като мен би му било интересно да наблюдава този процес. Тя отделя много внимание и време за приготвянето му, отнася се към него като към нещо свято. Всички съседки и приятелки на баба искат нейните рецепти. Аз и моята братовчедка много се радваме, когато баба меси питка, особено по празниците.

              Един ден, когато се събудих, чух как баба шета нещо в кухнята. Беше станала рано сутринта. Досетих се, че ще имаме гости. Зарадвах се, защото нямаше как – баба ще направи питка – каквато само тя можеше, пръстите да си оближеш. Нямах търпение да я опитам. Когато питката стана готова, баба я извади от фурната и я покри с една кърпа. Каза ми да не я пипам. Беше ми трудно да устоя на прекрасния аромат, който се носеше из цялата къща.

            Излязох на улицата да си поиграя. Тогава видях един човек, който ровеше в коша за отпадъци. Дрехите му бяха стари, обувките разкривени, до него чакаха две кучета. Клетият човек беше блед и слаб. Той извади от отпадъците една мръсна найлонова торбичка и с треперещи ръце започна да бърка в нея. Дожаля ми за него, защото не знаех какво е преживял, за да стигне до това положение. Клошарят беше много гладен. Но тогава той хвърли част от съдържанието на торбичката на кучетата до него. Помислих си – колко добър е този човек, за себе си няма, а дава на животните.
             Изведнъж ми хрумна нещо. Върнах се вкъщи и изтичах до кухнята. Без да ме види някой, отчупих едно парче от питката и го занесох на бедния човек. Не мислех какво ще кажа на баба, ако ме свари, исках само да помогна на клошаря. Той вече не ровеше в контейнера, а беше седнал на една пейка. Забелязах, че въпреки дрипавите дрехи, с които беше облечен, беше чист. Най-чисти бяха очите му, в тях се четеше огромна мъка. Аз плахо се доближих до него и протегнах ръка. Той повдигна сведената си глава и очите му се напълниха със сълзи. За него малкото парче от питката означаваше нещо голямо. Долових и едва забележима усмивка, усмивка на благодарност, която накара детското ми сърце да се изпълни с щастие. Непознатият ми благодари искрено, стана и си тръгна. Наблюдавах бавно отдалечаващия се силует и кучетата след него, докато накрая не ги изгубих напълно от поглед. След това се върнах у дома с разтуптяно сърце, защото очаквах баба да ми се скара за стореното. Как щеше да посрещне гостите с начупената питка? Но не стана така. Баба ме прегърна и ми каза: „Браво, моето момиче, правилно постъпи. Нашият народ казва – ръка която дава, не обеднява. Споделяй това, което имаш, с другите, и душата ти ще бъде винаги богата.” Оказа се, че тя ме беше видяла, докато съм давала от питката на бедния човек.
             Тогава баба ми разказа много неща за хляба. Той винаги е бил и все още е основна част от трапезата на българските семейства. Някога бил повече ценен от хората, отколкото днес. От баба научих в кои традиции се почита хлябът. Меси се погача за сватба, когато свекървата посреща младоженците и им дава по една хапка първо със сол – да знаят, че пред тях ще има много трудности, после с мед – да им е сладък животът. Питка се слага на масата, когато на малките деца се прави прощъпулник, за да направят първите си крачки. Тогава на другите малчугани се дава по парче от питката и те трябва да тичат с нея, за да е здраво детето. Някога жътвата е била истински празник за всички, защото от реколтата зависело изхранването на семейството. Хората тогава били по-бедни и треперили над всяка трохичка хляб, знаели неговата истинска цена - в трудните времена той бил единственото нещо, което ги е поддържало живи и сплотени.

             Сега съм вече по-голяма и винаги, когато си спомня за тази случка, си повтарям, че трябва да ценя хляба и след време да се науча да го приготвям със същата тази любов, с която го прави баба. За съжаление обаче все повече хора не уважават хляба. Редица фактори са ги променили, животът им е станал монотонен и еднообразен. Проблемите днес са много, хората живеят в стрес и напрежение, просто приемат хляба за даденост и средство за оцеляване. Вината обаче не е само в хората. Днешният хляб, който се продава в магазините, няма душа. Продукти като набухватели и консерванти са заменили най-важната съставка за приготвянето му – любовта. Топлите ръце на бабите ни са заменени от студените машини, които произвеждат хляба в големите хлебозаводи. Това е причината хората да забравят вкуса на истинския хляб, затова го изхвърлят и недооценяват. Трудно ми е да приема този факт, след като знам колко много страдащи хора има, които са петимни за един залък хляб - като бедния човек от моето детство. Благодарна съм на баба, че ме научи да се отнасям с уважение към хляба. Това уважение заедно с най-важната съставка, за да има хлябът душа – любовта, ще предам на децата си някой ден. Искам и те да има какво да си спомнят, копнеейки по своето детство. Искам грижливо да пазят спомените и да ги споделят. Искам като археолози трескаво да търсят нови и нови...

© Моника Метева Всички права запазени

Отново нещо от ученическите ми години. Необичайна тема.

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Anita765 (Ани Монева) В твоя спомен, Моника, хлябът е олицетворение на обчта, с която си била благословена и ценностите, които твоята баба е втъкала в душата и сърцето ти.
    След време точно като археолог, в трудни моменти ще се връщаш при тази обич и някак си ще ти олеква от товара, струпан на плещите ти, защото ще знаеш, че си била обичана. Казват, че обичта лекувала... и е вярно.
  • ParvaNova (Ренета Първанова) Хубаво есе, Моника!
  • LATINKA-ZLATNA (Латинка-Златна) "Нашият народ казва – ръка която дава, не обеднява. Споделяй това, което имаш, с другите, и душата ти ще бъде винаги богата." – !

    Хубав спомен!
  • ЛюсиЦ (Люси Петкова) Много хубаво есе. Върна ме назад и видях отрудените ръбе на моята баба. И за мен нийните питки нямаха равни. Тя казваше "Хляб не се хвърля. Грях е това." По -стария го накисваше за домашните животни, котки, прасе...И аз правя питка поне 2 пъти в годината, за Великден и Коледа. А в някои слагам яйца и сирене или пълнена с месца и лук и любов като баба ти😊...много години не съм я правила, но ето че ти ме подсети. Брагодаря ти!🍷

© 2003-2019, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.