Стихове писах, но в един миг се уморих… дори и те не стигат да извадя това, което тая в душата си. Не, не се заблуждавайте, тази бездна, която е в мен, не е от тежка и несподелена любов, не е от обида или несполука. Тя е от болка, че щастието както може да изглежда безкрайно, така може в един миг да свърши и да остане само спомен, който, убедих се вече, може да избледнее, ако времето го позволи. Но още не знам дали искам времето да ми даде това разрешение.

Понякога само спомените ме крепят да не загубя ума си. Въпреки многото мигове на щастие, само един миг на тъга ме кара да искам да си разкъсам душата. И за това… моля се, спомените да ме спасяват тогава, защото те са моето убежище, те са моето лекарство. Вярно е, времето лекува, но не искам това лечение да е забравата. Искам спомените да са ми цяр, защото споменът за един щастлив момент може да накарат душата да трепти от щастие…

Повярвайте, не е нужно да забравите, а трябва да помните, защото не се знае дали ще имате възможност да изживеете друго щастие като това, което вече е отминало. Въпреки болката, която често съпътства тези спомени, само мисълта, че ще ги изгубя, ми причиняват по-голямо страдание.

Затова… да, вече знам… не искам времето да ми ги отнеме. Те само ще ми напомнят какво е да си щастлив и как може да намеря още щастие, дори и по-голямо. Затова ще помня, ще помня и ще се боря за тези спомени…