Стоиш над пропаст, а под теб е всеобятната водна шир. Водата е тъмна, спокойна  и мамеща. Чудиш се какво е чувството да си сред тези води. Любопитството е толкова силно, че се превръща в болезнен копнеж. Безсъзнателно скачаш. И започваш да потъваш все по-надолу и надолу. А водата е топла, тъмна. Докосва те като милувка. Изпълва те чувство на радостна еуфория. Спираш да мислиш. Само усещаш как тъмнината те поглъща. Забравяш за тъгата, самотата, обидата. Копнееш само за чувството, което те обзема при допира. И така все по-надолу и надолу. Изведнъж стигаш дъното. То е студено, остро. Пронизва те.  Изважда те от сладкия унес. Отново можеш да мислиш трезво. Но вече е късно. Паднал си много надолу. Вдигаш очи и виждаш как светлината се отразява във водата. Синьото небе изглежда още по-синьо през прозрачната и стъклена повърхност. Там навън е топло. Там има живот. А тук долу е студено и страшно. Водата вече не е приятна и нежно мамеща. Тя се е превърнала в граница между теб и живота. Протягаш ръка. Струва ти се, че можеш да докоснеш светлината и почувстваш топлината. Но дъното те е приковало към себе си. Острите му скали те бодат, а водата изсмуква силите ти. Късно е. Вече не можеш да се спасиш. Тъмнината те обхваща. Давиш се, давиш се в собствения си копнеж - да видиш какво се крие в тъмнината.