Стената


Февруари 1990. Източен Берлин. Часът е 20:40.
Вятърът свистеше, а самотен мъж с дълго черно палто вървеше по улицата, затрупана с дълбоки преспи сняг, натрупани от бурята предната вечер.
Дзъъъъъън…
Вратата се открехна в началото леко колебливо, но после собственикът на апартамента пусна стоящия отвън мъж да влезе. Поведе го към малката кухничка и без да каже нито дума, му посочи стола, на който да седне. Гостът зае посоченото му място, а срещу него се настани и домакинът му. Двамата се гледаха един друг, но никой не обели и дума в продължение на няколко безкрайно дълги минути.
- Изглеждаш различно - проговoри първи Берт.
- Така е, ти също - отвърна му Ханс – Минаха 25 години, много неща са различни.
Настъпи дълго мълание…
- Кога излезе? - започна от начало Берт.
- Преди 3 месеца.
- Не знаех какво да мисля, когато прочетох писмото ти - съд, присъда, затвор, заболяване...
- Нещата са взаимно свързани. Когато прекараш 23 години в килия, това се отрязява на живота ти. Агорафобията е просто резултат от това. В началото усещането за липса на свобода е депресиращо и много силно въздейстащо на човешката психика, но когато излезеш и се наложи да се сблъскаш с живота навън, с промените, настъпили през всички тези години, шокът и неспособността за приспособление са фрапиращи. Тогава започваш да копнееш за ограждащите те стени, които преди са те притискали и лишавали от свободата, но сега те се превръщат в защитна обвивка за теб.
- Не разбирам! Това не е правилно, Ханс! Ти трябва да излезеш оттук, да продължиш да живееш вместо да се криеш. А заключен тук... това не е живот! -  повиши глас Берт като посочи с ръка ограждащата ги стая.
- Говориш глупости, Берт. Това не може да се промени, не изчезва само с щракване на пръсти. Не ми харесва да го призная, но страхът от заобикалящото ме предизвиква паника и ме ужасява. Не го искам, но не мога да го променя. Факт е, аз съм го приел, ще го приемеш и ти!
- Не мога! Ти си ми брат, Ханс, не мога просто да се правя, че не виждам как животът ти тече ден след ден, а ти сам превръщаш собствения си дом в затвор. Трябва да излезеш оттук, да опознаеш света, да се възползваш от промените, които са настъпили, да говориш с хората и да си намериш приятели.
- Като теб така ли? - изсумтя Ханс – Да обикалям неспирно всеки един континент и да се ровя в миналото, в неща, които отдавна са забравени или изгубени. Какъв, за Бога, е смисълът?
- Смисълът е в това, че благодарение на тези отдавна изгубени неща ни се показва какво е било, а оттам и какво ще бъде. Това е история, а в нея се крие ключът за бъдещето. Разглеждал ли си някоя от изрисуваните стени в пирамидите в Египет? Не?! Но аз съм ги виждал, там е написана историята, те са като едно завещание, знак, пътеводна светлина, които да бъдат оставени на следващото поколение, за да го водят по пътя на познанието. По тези стени е многовековната история на една цивилизация. А откритите рисунки по стените в пещерите - и те ли не означават нищо?! По тях можем да разберем как са живеели хората в Каменната ера, как са изглеждали или с какво са ловували и дори през какво са преминали. Това има значение! Хората трябва да знаят откъде са тръгнали, за да знаят къде отиват. Така че, Ханс, не ме питай какъв е смисъла. В това има смисъл, но не и в избрания от теб примиренчески начин на живот.
- Няма смисъл да споря с теб, Берт. Твое право е сам да избираш на какво да посветиш живота си. Аз нямам този избор.
- Ханс, западната част на Берлин е много по-напреднала в медицината от източната, има и по-добри лекари и болнични заведения. Трябва да се подложиш на лечение, трябва да продължиш живота си! Какво стана с онова момиче - Хана? Да не би да я забрави?
- Не започвай с това, Берт… - той се замисли за секунда. - Тя сигурно отдавна е забравила за мен, измина много време. - Брат му ясно долови болката в гласа му.
- Ханс, не можеш да потискаш чувствата си! Намери това момиче - ако не заради мен, то направи това заради себе си. Не е правилно да пренебрегваш желанията на сърцето си заради страха, не пъхай любовта си в кутия!
- Как да го направя, Берт? Само от мисълта да прекрача прага, ме обхваща паника. Отворя ли входната врата, все едно заставам пред стена от бетон. Не мога да я прескоча, нито пък да я заобиколя.
- Тогава я разбий на хиляди парченца! Ще ти помога, единствено трябва да поискаш да го направиш. Знам, че ще успееш, Ханс! Във всяка една стена има малка дупчица, която можеш да превърнеш в отвор, през който да минеш. Просто го поискай!
*******************************************************************************
Пет месеца по-късно. Слънцето изглеждаше като закачена светеща топка на лазурното небе. Съвсем лек вятър поклащаше клоните на дърветата и сякаш гъделичкаше птичките, като ги караше да изпадат в омайващо звука чуруликане...
- ... Скъпи младоженци, днес сме се събрали тук... С властта, която ми е дадена от Бога, ви обявявам за съпруг и съпруга.
- Урааааааааааааааааааа!!!!!!!!! - В залата избухнаха аплодисменти и шумни викове.
- Благодаря ти, Берт! Благодаря ти, че ми показа как да се чувствам наистина жив отново.
Брат му само се ухили и кимна. Ханс се обърна към Хана, вдигна я на ръце и остави всяка една стена зад себе си.