Крясъците държаха главата ми, без да й позволяват да продължи пътя си. Обаче там някъде, от дълбините на черната ми душа, се надигна нещо друго. Нещо тъмно. Постепенно набираше сила, докато накрая се нахвърли върху пищящия. Здрач и мрак се сблъскаха в мен със страшна сила. А виковете не спираха. За секунди долових в тях гняв и ярост, ала малко след това се превърнаха в смъртна агония. Миг по-късно заглъхнаха в нищото.
Устните ми сами се разтегнаха в жестока усмивка. От гърлото ми изскочи нечовешко ръмжене и аз забих заострените зъби в нежната дъга. Острите ми резци пробиха меката кожа и червена кръв плисна в лицето ми. Отново се усмихнах и отпих от гъстата течност.
След това имаше единствено невероятно блаженство.
А тя пищеше, мяташе се, опитваше се да се измъкне от ужасната прегръдка.
Аз не я чувах.
Не я усещах.
Наслаждавах се.

Слънцето вече се скри зад хоризонта. Здрачът се превърна в мрак и покри океана със своето зловещо наметало. Звездите ме гледат студено от своите висоти. Луната сякаш ми се усмихва и ми напомня за твоята усмивка. Толкова желая да видя тази усмивка отново. Вятърът развява косата и шлифера ми, студеният въздух пронизва мокрото ми тяло. Вълните продължават да се разбиват във вълнолома под мен, както са го правили цяла вечност. Не се чува никакъв друг звук освен тътена на Тихия океан. Тътен, който е едновременно стряскащ и успокояващ. Нощта вече дойде. А нещо от мен си отиде завинаги. Останаха ми само силната болка, любовта и надеждата. Безкрайно много се надявам!
       Надявам се водата да е достатъчно студена! Надявам се да е достатъчно високо! Надявам се скалите да са достатъчно твърди и остри! Силно се надявам!!!
       Сбогом, любов моя! И... надявам се... здравей!