21.10.2011 г., 21:10 ч.

Страдание, което убива 

  Есета » Лични
2043 1 3
3 мин за четене

Тя беше момиче с усмивка, изпълнена с болка. Зад смеха ú се криеха сълзи, зад привидното спокойствие и уравновесеност - хаос и объркване. Не че нямаше нужните предпоставки да бъде щастлива - притежаваше красота, ум и най-важното - имаше добро сърце. Затова и много хора ú симпатизираха. Въпреки това, тя се чувстваше толкова самотна и изгубена в своята обърканост, че животът ú се струваше като Ад. Ад, създаден от другите. Тя не можеше да се впише в този студен свят, противоречащ на същността ú. Търсеше спокойствие и бягаше от проблемите, но те сякаш винаги намираха път към нея. Искаше ú се да всичко да беше коренно различно. Искаше ú се да беше свободна да избира, да не бъде съдена от никого и за нищо, да не позволява на другите да сломят волята ú. Но не, не беше достатъчно силна да се справи с всички несгоди по пътя си. Сълзите замъгляваха очите ú и тя  се луташе за да намери правилната посока към щастието - безуспешно. Сърцето ú преливаше от неутолени желания, от порив за промяна, от желание усмивката да не слиза от лицето, а душата ú се губеше сред сенките на непостижимото. При нея имаше сблъсък между това, което отчаяно желае, и това, което имаше. Между желанието да промени света си и хората около нея, пречещи ú да го направи. През повечето време това объркано момиче се държеше хладнокръвно, не показваше вътрешото си състояние. Криеше отчаянието зад една фасада, изградена с много воля и усърдие. Но понякога тя не беше достатъчна, за да спре порива от емоции, надигащи се в нея, и те я завладяваха, разрушавайки всичко наоколо. Тя нараняваше хората около себе си силно. Но не можеше да позволи тя да бъде наранената, тя да страда. Искаше да живее за себе си. Вътрешният ú Аз не позволяваше да постави другите над себе си, но въпреки това слабостта ú надделяваше и тя винаги отстъпваше, действайки в разрез със своите интереси. Същността ú негодуваше яростно, но тя не я чуваше, или поне се опитваше да заглуши думите ú.

С годините стана все по-прикрита, все по-неясна за околните, бавно се отдалечаваше от тях. Те не я разбираха. А как ú се искаше някой да ú подаде ръка, за която да се хване, за да превъзмогне бездната на отчаянието и да се прехвърли на другия бряг - щастието. Как ú се искаше да имаше с кого да поговори за мислите, измъчващи я. Имаше нужда от опора, но така и не я намираше. Дори заобиколена от хора, тя беше сама. Каквото и да правеше, винаги носеше нещастието в себе си, болка бликаше от цялата ú същност. Очите ú, изморени от дългото търсене, все не намираха покой. Ту изпълнени със сълзи, ту озарени от мимолетна радост, те никога не бяха достатъчно красноречиви, за да изразят състоянието ú. Лъжеше хората околко себе си и те лесно се заблуждаваха, защото така беше по-лесно. А в света, в който живеем, всеки търси по–лесния вариант и това не е нищо необчайно. Тя самата искаше да се откъсне от сложността и хаотичността, която я заобикаляше, но, уви, никога не можеше. Където и да идеше, беше като магнит за проблеми и болка. А толкова много искаше просто да води един нормален живот, да се радва на малките красоти на живота, да бъде щастлива, докато имаше тази възможност. Защото знаеше, че времето, с което разполага на тази земя, е ограничено и не трябва да го пилее, знаеше, че именно сега би трябвало да бъдат най-хубавите години от живота ú. Затова и толкова упорстваше и не се примиряваше с посредствеността и несправедливостите, поднесени ú от живота. Отчаяно искаше да ЖИВЕЕ.

Дишаше, за да живее, а всъщност с всеки един дъх поемаше болка, която я разкъсваше отвътре. Не можеше да приеме, че животът е толкова несправедлив към нея. Защо трябваше да ú се случва всичко това, защо трябваше да преминава през цялата тази болезненост, защо дните ú бяха изпълнени с отчаяние? Защо? Въпросите разкъсваха душата ú на парчета, сълзите ú капеха бавно и тя се чувстваше в безметежност. Погледът ú, преди устремен напред - към бъдещето, сега беше празен и излъчваше безпомощност. Надеждите ú умряха и заедно с тях умря и тя. Вече беше научила нещо много важно, което беше непосилен товар за нея. Красотата на света бавно замря, унищожена от силата на това, което беше разбрала. Всичко за нея изгуби смисъл и значение, целият ú свят се преобърна и душата ú издаде тежко стенание. Беше разбрала, че никога няма да бъде щастлива. И не можеше да продължи напред. Беше обречена на вечно безпокойство .

Нима има смисъл животът ú?  

© Христина Златанова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Хубаво есе, болката дава много сила, и е най-добрия учител. Поздрави.
  • Разбирам как се чувстваш. Това се случва с всички чувствителни хора, твърде възприемчиви са за болката. Но страданието е път към нещо по-висше. Вярвай в себе си, в доброто си сърце.
  • "...с всеки един дъх поемаше болка, която я разкъсваше... "Психо-портрета на жена,която прекалено дълго е отричала себе си в стремежа да съгради и запази,разбере,оправдае и...обича- въпреки ! Година след година е събирала толкова много болка и в един момент се е оказала изгубена, обезценена и най-страшното....обезверена! Жалка картина.....!Благодаря,че си го публикувала!Поздрави!
Предложения
: ??:??