Страдание има навсякъде около нас. Рано или късно, то намира своето място във всяка житейска история и по тази причина е редно да имаме правилно отношение и реакция, когато се случи на самите нас. Ако живеем в розовия квазирелигиозен балон на отричането на действителността, със сигурност ще преживеем криза на вярата си, когато върху главите ни изневиделица се стоварят скърби, трудности, лишения, гонения и беди. Който очаква безоблачно съществуване тук, на земята, заради това, че е повярвал в Бог, един ден ще се сблъска със суровата действителност, в която от опит ще установи не само, че съществуват облаци, но и че някои от тях са буреносни.

Има един вид страдание обаче, което не само трябва да предизвикваме сами, но и към което трябва дори да се стремим. Става въпрос за страданието, резултат от призива на Бог да съдим (изпитваме) себе си. Ако се покорим на въпросния призив, много скоро ще установим колко реално състояние може да бъде душевният дискомфорт. Ще разберем, че той всъщност е скръб в чист вид. При правилна реакция от наша страна обаче (да се променим, а не закоравим), тази скръб има потенциала да ни доведе до очистване на мотивите ни, а това, в крайна сметка, ще ни приближи до Бог.

Вероятно повече от всяко друго действие, съденото на себе си ни позволява да видим противното лице на егото ни, оформено от спотаените в сърцата ни нечисти мотиви. Съдът над себе си ни кара да осъзнаем, че без Господната милост, проявена в проливането на скъпоценната кръв на Исус Христос, нямаме никакъв шанс да се намерим достойни пред Бог.

От казаното дотук става ясен отговорът на въпроса защо трябва да изпитваме (съдим) сами себе си. Ето простичкото обяснение – за да сме по-близо до Бог, да приличаме на Него и да изявяваме Неговите истина и любов към ближните си? Ако проследим логиката на съвършените думи в Библията, изречени от Съвършения Бог, ще видим удивителната връзка между изпитването на собствените ни дела и освобождаването на Божията любов към нашите ближни. 

Дори в уредбата на света, в който живеем, виждаме, че за да има съд, би трябвало да има и закон, представляващ инструментариума, с който работи съдът. Тук сякаш губим интерес към темата, защото сме свикнали да противопоставяме вярата, и респективно любовта, на закона. Множество неправилни интерпретации на думите на апостол Павел са били изричани по този повод, но ние трябва да сме наясно, че в Писанието Божият закон никога не е бил противопоставян на вярата като средство за поведение, а само като средство за спасение.

Но нека размислим дали в крайна сметка съществува връзка между съда, закона и любовта. Чрез съда над себе си даваме шанс на Божия закон, чрез вяра и заради очистващото действие на Христовата кръв, да взима контрол над старото ни естество. Ако съдим себе си и практикуваме това постоянно, Божият ред постепенно ще започне да замества хаоса в душите ни, а следствието на Божия ред е установяването на Неговия мир. И оттук, като хора, в чиито сърца царува мирът на Бога, ще имаме привилегията да виждаме хората и събитията около нас по нов начин – с очите на Този, Който възлюби света.