Бях съсипана. Бях разрушена на парченца, опитвайки се да ги събера със сетни сили. Не успявах и от това болеше още повече, защото знаех, че съм съгрешила, че не трябваше да го правя, че не трябваше изобщо да ходя там. Казаха ми го хора с опит, но аз не ги послушах, като се оставих да ми влезе през едното ухо и да ми излезе от другото. Ако ги бях послушала, то това нямаше да се случи. Нямаше да се намирам тук, бягаща и уплашена. Нямаше да проклинам този ден, а той щеше да бъде поредният спокоен.
Убийството на мъжа беше ужасяващо. Бе грозно и пълно с мръсотия и болка. Не бях аз. Знаех го! Но дали някой щеше да ми повярва изобщо? Дали щях да имам право на глас, ако бъдех намерена? Бях пияна и напушена, кой щеше да повярва на такава пропаднала жена? Никой... абсолютно никой.
Вървях по малката уличка, опитвайки се да не привличам особено вниманието върху себе си, но всеки се заглеждаше в мен за поне миг или два. Скланях виновно глава, а хората дори не знаеха защо. Не знаеха какво се крие в ...