Прокарвам пръсти по страниците, а изпод устните ми полита въздишка, преплита се с нощния въздух и започва своето пътешествие към онази вездесъща магьосница – Луната.

Усмивка се появява по лицето ми, а очите ми за миг се затварят – колкото и красив външно да е този свят, реалният – тук и сега – когато клепките ми покрият прозорците към душата ми, пред мен се откриват непознати, прекрасни и мистериозни вселени. Измерения, за които единственият пропуск е неуморимото въображение, а най–ненужното качество – разумът.

          Знаеш ли... Понякога искам завинаги да остана там – на тези непознати места, попили от магията на времето, пораждащи нови чувства, нови мечти, нови желания. Дестинации, съществуващи само в съзнанието, образуващи множество затворени криви, без изход.

Ала реалността – най-големият враг на тези вселени - със зъби и нокти се бори да ме върне назад, към сивото ежедневие и безцветните думи, към онзи така болезнено истински свят – с препускащите хора и незначимите чувства. Свят, в който душевността се продава на безценица, давайки път на омразата, на бездушието и жестокостта.

           Ала аз отчаяно се примирих със съдбата си да робувам на тази така горчива действителност, на нейните безчувствени персонажи и фалшиви пиеси. Приех, че не мога да се боря срещу съдбата, така здраво препречила пътя ми отвъд – отвъд преструвките, разочарованията и лъжите. Пътят към красотата, очарованието и невинността на човешката душа; път, по който не всеки е способен да поеме.

Казват, че надеждата умира последна – е, аз нямам намерение да предам мечтите си. Въпреки трудностите и примирението ми пред тази реалност, моето сърце ще продължи да се бори, ще продължи да воюва за правото да чувства, да обича, да мечтае.

           Моята вселена е не тази, сред която съществувам всеки пореден ден, не тази, която ме огорчава със сивотата и неискреността си, не този проклет затвор. Моето убежище е онази цветна, прекрасна и неповторима страна, която оживява изпод перото ми, която ми дава толкова много надежда, любов и щастие. Място, защитено от ураганните ветрове на болката и сълзите, място, където се чувствам неуязвима, силна, непобедима.

Там всички мечти стават реалност, всички копнежи избухват в своите цветни лъчи, цялата ми увереност се завръща, за да ме убеди, че всичко е възможно.

           Този мой свят приютява всички странни любови на душата ми, давайки им сили да продължат да съществуват, да цъфтят като ухаещите полски цветя, да ме топлят като слънцето и да възраждат у мен всеки ден едно по едно забравените чувства.

            И не, никога няма да се откажа от своята вселена, независимо от условията и последствията, независимо от бездушието и жестокостта никога няма да пусна да си иде единственото нещо, за което съм сигурна, че притежавам.

Без значение колко пъти ще ме повалят, ще продължа битката – докато не победя във войната си със онази жестока реалност, насочила отровните си стрели към мен. Докато не убедя онези препускащи сиви хора да се спрат за минута и да видят красотата на тези нови светове, невиждани и омагьосващи.

Да осъзнаят, че чувствата са най-силните ни оръжия и не трябва се страхуваме да ги използваме.

Да разберат, че светът все пак не е чак толкова лошо място.

Е, ако имат перото, белите листове и мечтите за ангели-пазители, разбира се .