Странно.
Познавам себе си. Но не познавам човека, в който се превръщам, когато съм с теб. Не съм го срещала досега. Мога да се опиша със светлината на далечна звезда, така блестя и светя, когато съм с теб. Когато ежедневието ми е една голяма пустиня, намирам спасението си в прекрасен оазис, носещ твоето име. Когато мислите ми са хаос, безпорядък, като невероятно бурно море с вълни, разбиващи се в скалите, намирам утеха в единствената мисъл, която ми действа като спасителен сал - мисълта за теб. Когато проблемите ми, като невероятен пожар, изгарят и последната частица от спокойствието ми, аз усещам теб в съзнанието си и в миг пожарът угасва. Чувствата са като вятъра, никой не може да ги спре и никой не може да ги насочва. Те са като шепот в една невероятно красива нощ, който стига до ушите ти и обвива сърцето ти, с наглостта на крадец ограбва душата ти и ти се превръщаш в роб на едната надежда, че този шепот е достигнал и до някой друг, в чиито прегръдки ти ще намериш сигурност и щастие. Ако си един от най-големите късметлии на света, се научаваш да обичаш по този странен за останалите хора начин. Не говоря за "длъжната обич" - тази, която изпитваш, защото си свикнал и знаеш, че трябва да се обича този човек. Говоря за обичта, която те понася в облаците дори когато си здраво стъпил на земята. Обичта, която ти разкрива истината сред греха и лъжите. Тази феерична обич, заради която си способен да си позволиш да мечтаеш или да пророниш сълза. Чувството да си верен, щастлив, способен на всичко, дори да полетиш. Тази сила, която ти дава истинската обич, сякаш можеш да разбиеш всички стени, които хората слагат между теб и това, което искаш, това е истинското чувство и сила и точно тогава разбираш кой си ти и какво целиш. Дали ще се почувстваш така, мога само да се моля, защото тогава разбираш какво трябва да цениш и какво е щастие. Но това може би са прекалено сериозни неща и може би е прекалено рано за тях. Нито аз съм готова да ги кажа, нито ти да ги чуеш, така че ще кажа само: Странно.