Казват, че всеки човек е една малка вселена. И наистина, това е така – няма две индивидуалности с еднакви съзнания. Следователно, всеки човек е изключително ценен, тъй като с неговата смърт умира и цяла една вселена. Уви, за съжаление, смъртта е неизбежна – това е краят на всеки един житейски път.

         Има хора обаче, които не желаят да живеят толкова, колкото им се полага и умират насилствено – чрез самоубийство.

         Както вселената е необятна, така и няма как да разберем какво всъщност преминава през едно човешко съзнание, за да достигне то до решението да сложи край на ‘всичко’.

         Може би е очевидно, че една от основните причини тези хора да предприемат такава крайна стъпка, е смисълът на живота. Има ли изобщо смисъл живота? И ако има, достатъчен ли е този смисъл, че да си струва да си част от битието? Битие, което през повечето време е изпълнено с трудности и страдания.

         Според мен си струва да бъде живян животът, но това е само едно голо твърдение. За да успея да го докажа, искам първо да посоча и да се опитам да изясня няколко потенциални причини за самоубийството – едно доброволно изтриване на уникални сами по себе си вселени от картата на човешкото съществуване.

         Първо, трябва да отбележа, че никак не е лесно да вземеш такова решение, а още по-малко – да го приведеш в действие. Човешкото тяло, както всяко друго природно творение, има дълбоко вкоренен инстинкт за самосъхранение. А самоубийството винаги е съпътствано от физическа болка. Да успееш да подчиниш този инстинкт на волята за саморазрушение – трябва да си видял и изживял самия ад, за да си способен да се противопоставиш на собствената си същност.

         Смятам, че има две състояния на духа, в които човек е способен да сломи това вградено телесно чувство за самосъхранение.

         Албер Камю е един от най-ярките представители на философското течение екзистенциализъм, което обръща голямо внимание на въпросите, свързани с битието и неговата същност е именно търсенето на смисъла на това битие. Според Камю, основна причина за такова деяние е осъзнаването на абсурдността на света. Но какво означава ‘абсурден свят’?

         Когато прекарваш целия си живот, извършвайки едни и същи действия, не е трудно един ден да спреш и да се замислиш за какво е всичко това. Нима животът е само един навик? Тогава неизбежно се стига до заключението, че животът няма смисъл. Това е и първото състояние на духа, според мен. Осъзнавайки, че да си част от битието е безсмислено и труда, който полагаш ежедневно, е безпочвен, някои хора искат да спрат да бъдат част от това битие.

         Друго състояние на духа е да знаеш, че животът има някакъв смисъл, но да не успееш да го разбереш. А човек винаги се опитва да си обясни заобикалящия го свят, това е в природата на всички разумни същества. Ако не намери нищо, близко до неговата собствена същност, той започва да се чувства чужд на този свят. Взаимно неразбирателство: нито той разбира света, нито пък се чувства разбран. За един странник е трудно да понесе мисълта, че не може да намери своето място сред целия този хаос.

         Има едно чувство обаче, което може да се противопостави на всички изброени досега доводи – надеждата. Не случайно я има фразата „Надеждата умира последна.” Независимо на какви трудности се натъкваш, защото тях несъмнено винаги ги има, независимо колко лоши неща ти се случват, ако съумееш да запазиш надеждата в себе си, че всичко негативно в живота ти няма да е винаги такова, то тогава нищо не би могло да те сломи.

         Но как да запазиш надеждата, ако стигнеш до пълно отчаяние? Ако си разочарован до такава степен от живота, че тя да не е достатъчна? Ако стигнеш до извода, че животът няма смисъл, че е абсурден и всички положени усилия са напразни, какво тогава?

         След като сме създадени по божествен образ и подобие, защо трябва животът ни да свършва по такъв нищожен начин – чрез смъртта? Раждаш се, живееш, умираш, сякаш никога не си съществувал. Какъв е смисълът да се опитваш да правиш значими неща, когато краят никога няма да е по-различен?

         Не винаги осъзнаването, че светът е абсурден води до самоубийство. Прекрасен пример е Митът за Сизиф. Този смъртен човек успява да измами боговете и дълги години се наслаждава на живота, за което е наказан от тях да бута тежка скала до върха на една планина. Всеки път, когато изпълни тази трудна и почти непосилна задача, скалата се търкулва обратно в подножието и Сизиф започва всичко отначало. И така, Сизиф е осъден вечно да полага тежки усилия, които нямат резултат. Това много напомня на истинския живот и изпитанията, на които са поставени хората. В такъв случай, скалата олицетворява битието, а бутането й от Сизиф – трудностите, пред които се изправяме.

         Тук стигам до отговора на поставения по-горе въпрос. Защо трябва да продължим да се борим, въпреки огромното отчаяние? Думата ‘борим’ е ключова тук. Не е нужно да има надежда за по-добро бъдеще, за да искаме да продължим да живеем.

          Представете си живота като една компютърна игра, в която машината винаги има по-големи шансове за победа. Никой не може да разгадае сложните механизми, които я съставят, но не е толкова трудно да осъзнаеш тяхната роля.  Както играта, така и живота се опитват да начертаят твоя път и постоянно те подлагат на различни изпитания, с цел да сломят волята ти, така че да поискаш да сложиш край на всички тези ‘изтезания’.

          Сизиф никога няма да спре да бута камъка, защото е осъден на това, но и никога няма да се отчае до такава степен, че да се хвърли на земята и да изкрещи: „Предавам се!” Защото това правят хората, които решават да се самоубият – показват, че животът ги е надвил. Сизиф винаги ще продължи да се бори, това трябва да направят и хората.

         И все пак, не става ясно защо Сизиф продължава да се бори. Нима положението, в което се намира, не би докарало всеки човек до пълно отчаяние? Но между Сизиф и ‘всеки човек’ има съществена разлика. Той решава да остане в земния свят, с пълното съзнание, че се противопоставя на естествените закони, т.е. намира начин да надвие живота в собствената му игра. Освен това, подвеждайки боговете, Сизиф е наясно, че ще последва неизбежно наказание. И когато всеки път се изправя пред огромната скала, той не се съжалява, защото знае, че сам е избрал вечното изтезание. То е огромно изпитание за физическите му сили, но не би могло дори да докосне духовните.

         Сам да избираш пътя, по който да поемеш – това те прави свободен. Свободата, силно желана от заключените души на робите през толкова много векове, днес е нещо, което всяка осъзната душа притежава.

         Въпреки че свободата се е превърнала в даденост, дали всеки се възползва от нея? Определено не. Замислете се само, колко хора искат да направят нещо различно, но не могат да се измъкнат от ежедневието, в което са потънали? И не сте ли и вие сред тези хора?

         Следователно, робството днес има малко по-различен смисъл. Всеки до някаква степен е подчинен на нещо или някого. Тази невъзможност за пълна свобода, тази зависимост от материалните неща, несъмнено допълнително нагнетява човешкото съзнание, така че да го направи уязвимо за ударите на живота.

         „Ще оставя Сизиф в подножието на планината! Човек винаги намира отново своя товар. Но Сизиф проповядва висша вярност, която отрича боговете и повдига скали. Той също смята, че всичко е добре. Този свят, останал завинаги без господар, не му се вижда нито безплоден, нито жалък. Дори поотделно всяко зрънце от този камък, всяко парче материя от тази планина, изпълнена с мрак, представлява един свят. Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си представяме Сизиф щастлив.”*

         Виждаме, че героят се е отърсил от споменатите по-горе зависимости. Той е свободен, но още по-важно е, че е осъзнал тази своя свобода. Направеният избор да се противопостави на боговете е бил съвсем съзнателен. Сизиф е бил наясно, че ще последва наказание, но въпреки това не се е опитал да го избегне. Правейки този избор, той е поел и отговорността от него. Затова Сизиф не съжалява за положението, в което се намира – той осъзнава действията си и до какво ще доведат те. Един избор, водещ със себе си една отговорност, носи и свободата.

         Да направиш сам своя избор – това те прави свободен. Без свободата, човек би се превърнал в безлично същество, а неговата необятна вселена би се заменила от една градинка с увехнали цветя.

         Ето защо трябва да си представяме Сизиф щастлив. Безбройните пъти, в които той слиза в подножието на планината, за да поеме отново тежкия товар, героят мисли за извървения житейски път, осъзнава, че сам е направил своя избор, без никакво чуждо влияние, и най-накрая – че е свободен. И ето как Сизиф, от изтерзан и измъчен в нашите представи, се превръща в един щастлив човек, достоен за възхищение.        

         „Всяка смазваща истина загива, щом бъде разпозната.”*

         Ако човек съумее да не се поддаде на временната емоция, а именно осъзнаването на безсмислието на света, той ще се включи в малцинството на абсурдните победители. 

         Щастието, още един важен екзистенциален проблем, е може би целта, към която всеки се стреми. Уверихме се, че човек, който осъзнава абсурдността на света, може да изпита не отчаяние, а радост. Ето и как абсурдността на живота може да се превърне в смисъл на живота за един човек. Защото, ако намериш истинското щастие, значи си намерил и смисъла на своето съществуване. А щастието може да се открие в осъзнатата свобода.

         Това е нашата победа над живота. Това е и начинът да продължим да живеем, гледайки с отворени очи заобикалящия ни свят. Веднъж успели да превъзмогнем истината, изминалото време ще се намеси и ще ни помогне да продължим играта с подновени сили. Ще продължим да живеем.

         Защото ние сами сме господари на действията си, и ако животът си играе с нас, ние пък от своя страна ще му се изсмеем, тъй като вече знаем всичките му лъжливи маневри.

         Защото ние сме свободни.

         Защото сме щастливи.