28.04.2006 г., 18:42 ч.

Студ и слово 

  Есета
1487 0 1
3 мин за четене
Студ и слово


Безспорното събитие номер едно на отминалата седмица, бе студът
във всичките му интерпертационни измерения. Това показа и публикуваното в
“авторитетен” национален всекидневник “традиционно” допитване до редакциите на
петнайсетина и кусур “водещи” национални и регионални печатни издания. Няма да
открием Америка, ако потвърдим горната “новина” и чрез бързо припомняне на
“темите” и на електронните медии. Преди студът събитието, произвело водещата
национална новина, бе птичият грип. Преди птичият грип пък бе делото за медиците
ни в Либия. Преди него – убийството на Чората... След събитията идват
коментарите за събитията. След коментарите за събитията – тяхното циклично
припомняне. След него – забравата. Живеем в глобално село, където скоростта на
разпространение на информацията е право пропорционална на скоростта на линеенето
й. Гледаме и слушаме това, което ни показват или говорят. Нашият избор определят
копчетата на дистанционното, които всъщност ни дават възможността единствено да
редуваме една и съща гледка или пък слушаме едно и също нещо от различни
гласове. Загасянето на телевизора, спирането на радиото или захвърлянето на
вестника е възможен индивидуален изход, който обаче по никакъв начин не променя
колективното съзнание. Или несъзнание. Но това вече е май психология. Или
психопатология... Смисълът на една идея се свежда единствено до нейните
практически следствия. Ако няма такива, тя е безсмислена, чист абсурд. Това
твърди Чарлс Пиърс, професор, прагматик, в началото на 20-ти век. Свободата на
словото не е нещо, което ни е абсолютно дадено по естествено право или по закон,
а нещо, което всички заедно се споразумяваме да допускаме. Определени неща,
например “оскърбителните” думи или порнографията, винаги ще бъдат изключвани, а
смисълът на “свободно” и “слово” постоянно се променя така, че да съответства на
общите нужди. Това пък са думи на Станли Фиш, също професор, също прагматик, но
в края на 20-ти век. И според двамата, понятия като “добро”, “лошо”, “истина” и
тъй нататък не съществуват преди или отделно от това, което правим с тях,
отделно от начина, по който влияят върху нашето поведение. От “свободата на
словото” до новината на седмицата. Смисълът на постоянното набиване до
вледеняване на езика на говорещия и до измръзване на ушите на чуващия, би могъл,
трябва да се търси в контекста. А той би могъл да бъде идеологически – става
много студено, може да умрем, но министърът на бедствията и авариите, в случая
Емел Етем, е готов като един Александър Матросов да застане на амбразурата и
спре нахлуващият сибирски тайфун, или поне да го превърне за нас – зрителите,
слушателите – в лек утринен бриз. Сякаш живеем на Хаваите, не плащаме тлъсти
сметки за парно и ток, а по цял ден раздвижваме елегантните си задници по
златистия пясък и слушаме шума на вълните. Смисълът би могъл да бъде и
политически – става много студено, но няма да умрем, защото щом управляват у нас
комунистите, по нашите географски ширини студ няма, няма и птичи грип, камо ли
луди крави, смърт и мизерия също няма – това са някакви западни екзестенциални
измишльотини. Но не на Европейският съюз, защото нашето правителство е за или до
влизането в Европейския съюз, но той пък нямал нищо общо с лошия до преди
петнайсетина години Запад. Смисълът, всъщност, би могло и да го няма, тогава,
когато от една идея - събитие не произтичат никакви практически следствия -
новини. Затова вече по-горе писахме. Свободата и словото са неща, които всички
заедно се споразумяваме да допускаме. И да не допускаме. Въпрос на договаряне. В
договарянето на какво?

© Иван Илиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??