Супермен носи анцуг
...Както слушам виковете на играещите деца долу, внезапно играта секва и се разнася детски плач. Скачам и поглеждам през прозореца - едно малко момиченце с огненочервена коса е паднало от зеленото си колело и сега плаче.
Останалите деца я гледат, но никой не знае как да помогне... Тогава до нея се спира непознат мъж. Помага й да стане, дори я пита как е...
А що за човек е този, който просто така се спря да помогне? Не изглежда като Супермен или друг герой от комикс, чието призвание е да закриля и спасява от бедите обикновените граждани на някой голям град. Не... Този мъж е най-обикновен: Почти оплешивял, с къса сивкава коса; облечен в анцуг и евтини маратонки, а в ръцете си носи няколко пазарски торби и шише от „Кока-Кола", пълно с минерална вода...
Изпращам с поглед човека, който след като помага на момиченцето, просто продължава по своя си път, и се връщам замислено на бюрото си... Уравненията, които ме чакат в тетрадката, ми изглеждат трудни и неразбираеми, а и мислите ми бягат в друга посока...
Чудя се, колко ли такива хора има? Като онзи мъж - обикновени, уморени, сиви в нормалния делник... ала и с големи сърца, пълни със състрадателност и доброта...
Замислям се също и колко хора биха подминали пренебрежително както и плачещото червенокосо дете, така и всеки друг човек в беда...
И макар и детската ми наивна душица да се надява, че тези хора са малко, един глас-реалист в главата ми напевно нашепва, че такива хора има много... Жалко е.
Направо е тъжно да си помисля, че съществуват толкова коравосърдечни хора, които да подминат плачещо дете или какъвто и да е друг страдащ човек.
Затова аз спирам да мисля за тези... - за мен те дори не са хора. Такива същества, тъй безсърдечни, нямат право да бъдат наричани „човеци", редом с добрите хора, като онзи мъж, дето помогна на момичето... Ето, вижте, мислите ми пак се връщат на Добрите. А за тях мога да кажа много. Впечатляващи са тези хора, за които е очевидно, че са скапани и уморени от собственото си тежко ежедневие, и въпреки това са готови да се спрат и да помогнат и на другите... Всеки такъв човек е силен и богат психически, дори и реално това да е някоя слаба жена, живееща в обикновен, сив, панелен блок, заедно с още много такива обикновени жени и мъже...
Само това, че видях през терасата онзи мъж да подава ръка на детето с огнените коси, ме кара да се усмихвам цял ден, че и на другата сутрин... Не спирам да мисля за него, защото ме е изпълнил с оптимизъм и надежда - сега вярвам, че хората като него са с хиляди повече от онези, другите... безсърдечните същества.
И тези Хора не са супергерои от комикси, а обикновени мъже и жени с пазарски чанти в ръцете...
Те ме карат да вярвам в доброто. Защото супергероите са нарисувани от някой мечтател с надежди за добър свят и добри хора, като мен... А тези, нормалните хора, добрите, са доказателство, че моите мечти и мечтите на художника на комикси могат да се сбъднат... Защото добри хора има, дори и те да не летят като Супермен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Неда Всички права запазени
