Замисля ли ли сте се някога, колко хубаво би било, ако мислите ни вървяха със „Съдържание”. Аз съм си го мислила безброй пъти, а напоследък съм на мнение, че си е направо задължително да подредя мислите си в съдържание… В последно време сме взели все по-често да използваме саркастична нотка, когато говорим за държавата, в която живеем.  И честно казано, идеално го разбирам това, имало е толкова много неща, които са ме карали да извръщам отвратено глава, неща, след които тотално съм отписвала хората като мислещи и чувстващи същества… И не само тук, в България, но и по света. Но защо все трябва да натъртваме на лошото, на грозното и да слагаме всичко под една шапка. Може да има пет различни, красиви и стойностни неща, за тях трябва да се хванем.  Имало е моменти и жестове, които са възвръщали вярата ми в хората, в доброто (колкото и тривиално да звучи).  Имало е, има и съм сигурна, че ще има хора, които ще ме радват и ще ме сгряват отвътре…

            Замислих се и как „старото” и „новото” поколение сякаш се надпреварват кой може пó на инат и пó наопаки да върви.  Има една много хубава приказка, че два остри камъка брашно не мелят. Сякаш сме прекалено заети да потърсим някакви допирни точки, да направим компромиси или просто да постигнем някаква взаимна търпимост. Вместо това „старото” поколение отрича всичко модерно, всичко по-разчупено (да се върнем на точката, че не визираме абсолютно всички, защото изключения винаги ще има), а „младото” - отрича всички стари ценности и морални върхове. Сигурна съм, че има начин двете неща да се слеят.  Например, правенето на графити. Това е изкуство, при това красиво изкуство. Но по-голямата част от възрастните го отричат и го забраняват, а младите отвръщат с различни драсканици и безсмислени надписи навсякъде.  Кварталът, в който живееха преди баба ми и дядо ми, винаги е изглеждал сив, скучен, някак си прекалено обикновен.  След като те се преместиха у нас, дълго време не бях стъпвала там. Преди няколко години случайно минах оттам и какво да видя. Някаква част от блоковете, на улицата, на която се намира нашият апартамент, бяха изрисувани с графити. Резултатът наистина беше прекрасен. Няма и помен от еднообразност, обикновеност или сивота.  Би било престъпление да се забрани такова изкуство. За щастие, в последно време се появи една  приемственост и повече, наистина хубави графити, украсяват сградите и различни обекти в София. А драсканиците са просто вандалщина, нищо общо с изкуството. Та, мисълта ми беше , че винаги има начин как да се съберат две поколения, независимо колко голяма е разликата в годините, стига и двете страни да проявят разбиране, търпение, толерантност и най-вече ЖЕЛАНИЕ!

На 12-ти май почиствахме столицата. Имам едно мъничко въпросче:  „Защо, за Бога, трябва да чакаме една дата (било 12-ти или 22-ри май), за да се сетим, че трябва да изчистим!?!”. Къде е логиката един ден да чистим, а другите 364 да хвърляме по земята!? Ако всеки ден, всеки един от нас се научи, че трябва да си изхвърли боклука в кофата, вместо да го изхвърли до нея,  няма да има нужда от този един ден, в който да събираме тонове боклуци. Някъде бях чувала, а и горещо подкрепям това твърдение, че първо трябва да изхвърлим отпадъците от България и тогава боклуците. Нека си представим, че отделният човек  и мястото, на което живее, е едно парченце от пъзел. Ако всяко едно парченце е изчистено и красиво, помислете колко  красиво ще изглежда завършеният пъзел. Тръгнахме всички за каузата да изчистим. Но пропуснахме една много важна подробност. Цялата работа беше един голям пи ар - да видим всички как висши чиновници чистят наравно с народа, как звездите са толкова великодушни и работят заедно с обикновения човек, да видим как „известните” в страната са готови да се жертват в името на каузата, заедно с нас.  Може пък и да греша… всъщност се надявам да греша. Оставям вие да прецените.

Замислих се още как технологиите, самото време или може би тази глобална гледка за света, които имат хората, прави идеалистите да изглеждат като пълни глупаци.  Сигурна съм, че всички икони на България  като Ботев, Левски, Вазов, Славейков и много други, не са били идеални и безпогрешни, имали са си своите лоши страни и недостатъци, но нима ние си нямаме недостатъци, но поне те  са вярвали и са се борили за велики идеи. Сега ще си кажем: ”Хм, Ботев  трябва да е бил луд, да тръгне с шепа хора, да се сражава с многобройната турска армия, без да знае какво е положението по пътя.” Ще кажем, че действията му са били направо самоубийствени, че начинът, по който е виждал нещата,  е  безсмислен.  Ще ровим в личния живот на Вазов, какъв бохем е бил, по какви жени се е заглеждал, с колко жени е преспал и посредством това ще съдим за приноса и творчеството му. Но колкото и кусури да изкараме на всички тези хора, те поне са имали идеали, те поне са допринесли, поне са сложили някаква основа. В последно  време, като че ли ли гледаме само да рушим, пък и да не рушим, а да гледаме да издигнем нещо, все ще се намери някой, който да го бутне.  Не ни трябват роботи, които да обезсмислят човешката дейност (едно от последните изобретения на китайците - робот, който чисти, говори, сипва ти вода и какво ли още не), трябва да преоткрием това, че сме хора, че мислим, че чувстваме, че има стойностни неща, че има идеали.  Май много „трябва” станаха в нашата история,  а всъщност не „трябва”, а „искам и ще направя” оправя нещата и ни довежда до положителен резултат.

             И още много, много мисли се въртят и пресичат ума ми. И не само моя, кой знае колко хора размишляват по същия начин, но може би от страх да не бъдат отритнати или да не им се изсмеят в лицето, не  изразяват мислите си.  Вярно, че нищо, което си струва мисленето и усилията, не е лесно, но пък замислете се, път без никакви препятствия, води ли до някъде?