Първата ни нощ заедно...

Това бе мечтаната нощ за мен, мислех, че сънувам. Но не беше сън... всичко беше толкова реално и хубаво. Но винаги има едно "но". Всичко хубаво си има край и, разбира се, той настъпи още на другия ден. Беше толкова различен от преди, толкова студен и далечен. Сякаш бяхме двама непознати, двама души, които тепърва се запознават и няма какво да си кажат. Беше болезнено. Казваш ми разни неща, даваш ми някаква надежда, а след това... Кой би издържал? И затова аз взех решение и то е да те оставя на мира, т.е. да те оставя на другата. Всичко се обърка толкова бързо и изведнъж. Такова отношение ли заслужавам? През нашата нощ бе толкова мил с мен, толкова нежен, почувствах се желана, успя да накараш мъртвото ми сърце отново да тупти, но.... Сега отново започват кошмарните ми дни, един по един. Защо ли се боря за една загубена от повече от 4 месеца кауза? Защо продължавам да се самонаранявам? Предната нощ бях с теб, а сега отново самотата и тъгата са моите верни приятели, както бяха и преди. Така и не успях да ги прогоня от себе си. А така искам. С усмивка си спомням за всеки миг с теб, за всяка подарена усмивка, за всяка нежна прегръдка, за любовта ни. Обичам те, виновна ли съм? Щом не може да си с мен бъди щастлив с другата. Нека тя те дари с това, което заслужаваш, а именно безрезервна обич и вярност. Щом не я искаш от мен... колко ли мигове съм пропуснала, чакайки нищото? Колко ли пъти други са се опитвали да накарат сърцето ми да ги обича? Колко ли сърца съм разбила? Нужно ли е всичко това? Каза ми: от колко време чакам да те целуна... Само аз си знам как ми подействаха тези думи. Какви мисли се породиха в ума ми. Защо всичко прекалено хубаво има край? Защо не може да има прекалено хубави мигове? Защо има лъжи, изневери, измами? Защо ме боли толкова? Ще спре ли да ме боли някога? Иска ми се да знаех отговорите на всичките ми въпроси, така поне ще ме боли по-малко. Някой, някога, някъде си беше казал: болката никога не спира, спира да ти пука, че те боли. Дали и с мен някога ще стане така. Вече не мога да се доверя на сърцето ми. То не става за нищо, искам ново. Това е разбито на толкова парчета и няма човек, който да може да ги събере и залепи както са били. Болката ще продължава да ме гложди. Съмнението ще ме убива ден след ден. И един ден Тъгата ще ме довърши. Поне тя ще бъде доволна от мен. Съжалението ще заплаче с мен, но няма да може да ме изтръгне от ръцете на Тъгата. Тя е толкова всемогъща и властна. За едно само се моля – да не властва над остатъка от живота, който ми предстои да живея...