Сънища, сънища..

Светът на сънищата – един свят, изпълнен с неяснота, с много ярки цветове – нюанси отразяващи силни чувства и мисли. Цветове - замъглени, матирани по един странно опияняващ начин. Усещане за всепоглъщаща емоция – щастие, страх, тъга,съмнение... любов. Всичко това, изкривено и пречупено през призмата на подсъзнанието. Съзнание, което може да накара всичко да изглежда така истинско, осезаемо, достижимо и в същото време, все така далечно. Сякаш, виждайки слънцето залязващо зад хоризонта, се опитваш да го догониш, да го достигнеш, но колкото и да тичаш към него си все така далече. И точно когато си мислиш, че ще го стигнеш и последният лъч се скрива и увяхва, оставяйки само ослепителен спомен.

А възможно ли е въобще да уловим сънищата и да ги пренесем в реалността? На нас, хората, ни е нужно да вярваме, че всичко е възможно, че можем да постигнем всичко. Това ни дава стимул и резон. Всичко. От най-баналните и обикновени неща до невероятното, магията и пълната хармония и красота. Рая и Ада. В света на сънищата няма граници, там няма вселена, едновременно съществува и всичко, и нищо. Тъмно и светло. В един момент умираш от студ, а в следващия си повален от знойна жега.

   Досега все още никой не знае защо всъщност сънуваме. Но наистина, защо? Какво е закодирано в тези сънища? Най-често ги смятаме за даденост, за нещо познато и обикновено. Може би там е закодирана цялата информация, за да получим „отговорите и „смисъла“. Да, смисълът на всичко. Може би по този начин виждаме бъдещето или миналото, някой предишен живот, спомените за който са заровени някъде дълбоко в най-затънтените кътчета на съзнанието ни. А може би, изживяваме настоящето, по начин, по който бихме искали да бъде, живот от една паралелна вселена. Или пък по този начин канализираме неизказаните мисли и потулени чувства, които не смеем да признаем дори през себе си. Изваждаме ги от най-дълбоките дебри на нашето аз.

  Кои всъщност сме ние? Божите творения? Творения толкова несъвършени с своите недостатъци. Толкова крехки, слаби, похотливи и егоистични. Повечето хора идентифицират себе си и другите според външността. Но това е само обвивка, тънък „станиол“. Азът е скрит някъде дълбоко под тази обвивка. Тялото е само временно убежище, като пашкула на какавидата, преди да се превърне в прелестна, пъстрокрила пеперуда, свободна да се рее в безкрая. Също като пеперудата, нашата душа е прикотвена, затворена в временната си обвивка и остава там докато не се освободи от пашкула и не разпери криле.

По времето, когато се отпуснем в топлото легло и се отдадем на дълго чаканата почивка, нашата душа и съзнанието ни се откачат от затвора на тленността и се отправя към един нереален свят, свят в който всичко е възможно.

  За всеки този свят е различен. За някои той е наситен с ярките цветове и картини от детството, от най-невинния период от човешкото съществуване, гледащ на живота с други очи. Други се връщат към момент на мимолетно, пълно щастие, отново и отново. Свят изпълнен с покой, с любов и красота.

  Има обаче и сънища не толкова хубави и „розови“, носещи спомена от някакъв преломен момент в живота ни. Момент на страх, момент на болка. Момент на разкаяние, отчаяние и несигурност. Това са сънища, от които никой не може да избяга. Те са дори по страшни от реалността. Защото, кой може да избяга от собствените си мисли?