20.07.2012 г., 22:28 ч.

Съвременното гражданство – право или отговорност? 

  Есета » Граждански
6522 1 1
5 мин за четене

Съвременното гражданство – право или отговорност?

(есе)

     

       В минали години под гражданство се е имало предвид взаимоотношението между гражданите и тяхната държава. Днес този термин се допълва с ценности като морал и чувство за принадлежност. Важно е да осъзнаем, че за да се развива и разбира едно съвременното общество, то трябва първо да има лоялно отношение към страната си, която принадлежи по равно на всички нейни граждани. Всички ние имаме равни права, но и равни задължения. Една от привилегиите на нашето съвремие е европейското ни гражданство, което е установено с цел да сме по-активно действащи личности в социалния, икономическия и културния живот. Като европейски граждани на нас ни се полагат права и възможности за реализация във всяка една страна от ЕС. За отбелязване е, че европейското ни гражданство се позовава предимно на привилегии, докато в българското заедно с тях вървят и задълженията. Българското и европейското гражданство се застъпват и обогатяват взаимно.

       Всички граждани на нашата многоетносна  държава имат равни права пред закона и управниците и именно това ни прави свободна нация. Всяко едно пренебрегнато право - посочено в нашата конституция, води до нецивилизовани взаимоотношения между хората. Свободата на словото и религиозните убеждения са едни от най-сърдечните стремежи на хората. Нашите права трябва да се защитават със силата на закона, за да не се стига до бунтове от страна на потърпевшите.

„Всички хора са равни пред закона и имат право, без каквато и да е дискриминация на еднаква закрила от закона.”(от Конституцията на Република България)

Трябва да се посочи и че всяко правило си има своите изключения или поне в Конституцията на България. Обстановката в бедните ромски квартали сякаш се е запазила от времето на Хитлер с единствената разлика, че днес ромите не са буквално изолирани от света – имат право да напускат гетата, привилегия, която преди не им се е полагала.  Управниците ни не им помагат да се възползват от правата, които по право им се полагат. Страх ги е от срещата на двата свята. Но докато тази среща не се осъществи, по-мургавичките жители на неблагоустроените градски квартали завинаги ще си останат като изолирана част на обществото ни. Държавата си затваря очите, а къде остава закрилата от закона – нали сме демократична държава?! Колко са хората, готови да излязат от бедните ромски квартали и да срещнат упреците на всички, ако няма кой да ги защити? А колко са хората, готови да ги приемат като свои равни съграждани, защото те наистина са такива? Ромите в гетата не са израснали в мисленето си, но затова голяма вина носим именно ние, наблюдаващите. Все пак носим отговорности и за тези, които се нуждаят от социална подкрепа.

       Ние, гражданите на едно съвременно общество, които сме преминали през този преход и за които се предполага, че се възползваме от всичките си права, наистина ли го правим? Нали ЕС ни предлага много права и много възможности за себереализация, но колко от нас се въползват от тези т. нар. „златни възможности”. Според мен причината е само една, а именно незаинтересоваността на българския народ. Говорим за права, искаме права, но явно е нужно и някой да ни подканва, за да се възползваме от тях.

       Тук възниква и въпросът до колко всъщност българските граждани са готови да се борят за правата си. Дали държим на тях въпреки трудностите или ги пренебрегваме при първото препятствие.

„Всички живеем под едно небе, но не всички имаме еднакъв хоризонт.” (Конрад Аденауер)

Всеки от нас притежава силен или слаб характер, но независимо от това понякога държавата налага волята си и ние просто сме безсилни, макар и борещи се до край. Може би и това е причината, заради която повечето от нас не са готови да търсят правата си, но мислейки така, никога няма да успеем да отстоим мнението си и да се противопоставим на нередностите в държавата. Дори и да намираме законите за несправедливи, ние сме тези, които стоят зад тях – ние избираме управниците, които да ги „изковат” и това ни прави отговорни за спазването им.

       Лесно е да търсиш правата си и да претендираш, че имаш такива. За да се възползваме от тях първо трябва да се научим да бъдем отговорни. В какво се състоят отговорностите на личността в обществото?

       На първо място гласуването – гласуват ли всички, а колко от тези, които го правят не продават гласа си? Това не ни ли прави безотговорни граждани, а правото ни не се ли превръща в престъпление? Много лесно е да обвиним тези, които купуват гласовете – на практика това са всички политически партии. Но ако се замислим по-задълбочено, ще стигнем до извода, че тези политически некоректни лидери сме си ги избрали ние, те са наши народни представители. Изводът е плашещ – какво общество сме ние тогава?! Говорим за права, а бягаме от отговорност.

       Човек е отговорен не само в рамките на своята държава, но и когато е извън нея. Всеки един от нас е представител на останалите, лицето на България пред чужденците. За това що за общество е българското, чужденците могат да съдят от срещата си със само един българин. Обикновено се бием по гърдите като Бай Ганьо и едва ли не викаме „Булгар, булгар”, натрапвайки националната си гордост и забравяйки през това време за националната си отговорност. Как ли изглеждаме в лицето на чужденците?

       Като стана дума за тъмната ни страна в лицето на Бай Ганьо, се сещам за още един негов недостатък – келепира. Всички знаем за ударите на т. нар. сива икономика. В по-малък мащаб почти няма гражданин на нашето общество, който да не се е опитал да избяга от отговорност като изиграе държавата, било то и на дребно – някое нерегистрирано доходче, мъничко неплатени данъци, една касова бележка по-малко и др. подобни тарикатлъци. На тези хитреци и през ум не им минава, че като мамят държавата, мамят и себе си.

       Друго бягство от отговорност е корупцията. Лесно ни е да обвиняваме лекари, прокурори и съдии, политици и полицаи. Но не се замисляме, че този проблем съществува, не само защото има кой да взима, но и защото повечето граждани се запътват към институциите с пари, които са готови да предложат, за да им бъде свършена работата „по другия начин”.

       В този ред на мисли виждаме, че гражданството в съвременното общество, освен че ни дава някакви права, изисква от нас и огромна отговорност. На практика, дори и даването на права е отговорност. Проблемът е, че нашето общество не осъзнава своите отговорности. То е причината да не познаваме и правата си, за да се възползваме от тях. Ние сме като малки деца – винаги друг ни е виновен. Плачем за правата си, но не изпълняваме отговорностите си. Осъзнаем ли и двете обаче ще сме вече пораснали – едни истински граждани на съвременното общество.

 

 

 

© Деница Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Дени както винаги ти ми доказваш, че устояваш позицията си...давай все така напред ти си!!!
Предложения
: ??:??