Прелиствам снимките от нашата сватба и сълзи се стичат по лицето ми... Като че ли беше вчера, когато те видях за пръв път. Като че ли вчера погледнах в душата ти и тогава ми се стори тъй близък. Сякаш те бях виждала и преди... Сякаш цял живот бях чакала теб. Влюбих се... тъй силно и отчаяно, че още усещам болката в мен. Сякаш исках да се вкочпа в теб. Да те имам завинаги. Нищо друго нямаше значение тогава. Исках да се видя в бялата рокля, да си мисля, че ти си моят Принц - и успях. Преборих се да си мой. Само че - струваше ли си?!
След сватбата всичко се промени... ти забрави любовта ни, забрави обещанията ни един към друг и отново ме отведе в черната дупка на душата ми. Искаше ми се да те мразя, да викам, да избягам... но не можах. Обещах ти, че винаги ще бъда до тебе и ще спазя обещанието си, дори с цената на хиляди тежки рани във вече разбитото ми сърце. Подредих приоритетите си в обратна посока - и теб оставих на последно място, за да боли по-малко. Не се сърди, моля те!
Понякога с ...