eomer (Калоян Колев) 19 февруари 2018 г., 11:21 ч.

Там 

205 0 0

Там

 

Здравей, как си приятелю,

как, добре ли я караш,

още ли…

 

Вятърът гонеше пясъка пренесен от туристите на крайбрежната алея обратно към плажа. Вятър, за туристите, бриз за местните. Независимо кой как го наричаше, той беше един от най-верните приятели на романтиката. А от нея имаше много по това време.

 

Бризът подухваше леко, но достатъчно за да накара косъмчетата по тялото да настръхнат. И така плажната хавлия се превръщаше в романтичен заслон.

 

Бризът носеше миризма на риба, рибата значеше почивка, почивката - море, а морето – романтика.

 

Бризът носеше и онази вечна песен на Тоника, а излезлите на вечерна разходка туристи се закачаха на музикалната въдичка и биваха привлечени от романтичните балади към ресторанта с белите тенти.

 

Крайбрежната алея беше другата страна на романтиката. Оживена, изпълнена с хора, ухания, детски викове и приятелски смях. Самата алея се намираше точно зад гъстата зелена ивица дървета и уханни цветни храсти, отделяща плажът от самия курорт. Сякаш той беше свещено място и гората беше неговият пазител. Нещо като палмите до плажа в Палма Де Майорка, не че някой беше ходил да ги види.

 

Зад алеята ту малки, ту големи хотели се появяваха през около петстотин метра. Техните градини бяха поддържани цветни и окосени, оградите им ненатрапчиви, а басейните осветени от фенерите наоколо. Не за реклама. За романтика. Ресторантите им бяха почти празни, тъй като днес в механите имаше я нестинари, я фолклорни ансамбли, я оркестри, я Тоника…

 

На прилично разстояние по алеята една от друга имаше своеобразни сергии, всяка предлагаща нещо различно, нова и цветна радост за окото. Стъклени фигури. Мидени скулптори. Картички. Захарен памук. Пуканки. Кестени. И царевица, за Бога, царевица. Всичко ухаеше на варен кукуруз.

 

Карикатуристи, начинаещи художници, та дори и фотографи, изпълваха крайбрежната улица. А накрая бабите с плетените покривки и карета приключваха романтичната изложба.

 

Центърът на курорта беше по оживен - няколко бара, лунапарк, и много блъскащи се колички. Млади и стари, всички минаваха поне един път през количките. Даже можеше да срещнеш и познати, за които не си и подозирал че са тук.

 

А и как да знаеш, след като имаш толкова много приятели. От комбината. От блока. От квартала. От село. Не можеше да знаеш кой къде ще отиде на почивка и кога, но пък за това имаше голям шанс да срещнеш някого и да заформите непринудена компания.

 

Така се случи и днес. Бризът носеше миризма на риба, както и Джалма на Ритон, а точно до блъскащите колички беше началник смяната от завода на Пешо с цялото си домочадие – жена му, двете му деца, брат му и новата булка, бяха взели даже и тъщата – не за да гледа децата, просто така.

 

Бързо си размениха поздравите и се запътиха към ресторантът с белите тенти. Беше по-близо до плажа, а както се оказва Гого и Ева от Тоника пеели на живо там.

 

Шопски и редени салати, ракии и пържоли пристигаха едно след друго, а смехът не стихваше. Песните пълнеха душата, децата тичаха и играеха с останалите дечурлига някъде наоколо, а танците след малко щяха да започнат.

 

На връщане от ресторантът вървенето на двата километра пеш беше неусетно. Дори приятно. В тези горещи юлски вечери прохладният бриз беше добре дошъл. Не че имаше и с какво друго да се приберат, така или иначе. Конните таксита се прибираха около полунощ. Единствено стърчащата на всичко синя табела на Кубан никога не спираш да блести.

 

Малко преди да влязат в хотела, Пешо се обърна към морето и над гъстите храсти видя светлините на стария Несебър. Притегателни. Утре трябваше да отидат там. На нестинари! Каменните къщи и улици, вятърната мелница, закътаните дюкянчета… Романтика!

 

Преди да заспи Пешо си мислеше, че е направил много добре като беше послушал комшията да дойдат на Слънчев бряг. Беше малко по-спокойно от Дружба, много зелено, и много красиво.

 

И беше прав и за огромната сладкарница Романтика – огромен избор от пасти и торти, бонбони от които ти спира дъха, и безброй домашно приготвени бисквити. Сладкарниците в Пловдив – пасти да ядат!

 

Щеше да занесе на комшията Иван една дамаджанка с ракия за благодарност, че го светна за мястото и хотела.

 

А сега беше време за сън…

 

- Петре! Петре бе! Пак ли си заспал. Стани и ела да ми помогнеш. Тези краставици май не стават. Разпечатали са се. Иди ги изхвърли. Последните са, няма да имаш мезе за чашката.

 

Пешо се размърда от дивана. Беше заспал над новините. Последния буркан краставици значи. Няма повече. Няма мезе. Ами то и ракия нямаше вече. Не беше ходил да вари от три години и всички резерви свършиха.

 

Пилешката супа вреше на котлона и щеше да омекоти стария хляб. Мария беше пенсионерка по болест вече, цял списък от болести даже, а той защото му дойде времето. Но пенсиите не стигаха.

 

Днес щеше отново да е на работа. Беше намерил да стои в една кабинка пет дни седмично, нощем, за двеста лева на месец. Под масата му ги даваха.

 

Концернът от фабрики, на които уж беше охранител погълна милиарди долари инвестиции, но добре че се бяха съгласили да го наемат да го пази. Молеше се всеки месец да не размислят. Осъзнаваше, че ако стане нещо през нощта той щеше да е отговорен, ама какво щяха да му вземат? Той нямаше нищо. А двеста лева си бяха двеста лева.

 

Погледна телефонът с копчета на масата. Взе го в джоба си, за всеки случай. Събра боклука, изтупа краставиците в него, преми буркана, и тръгна да изхвърли кошчето към контейнера.

 

Старата нокийка потропваше в джоба на елека му. Елек, с който беше наметнат и през онази вечер преди цяла вечност. Колко ли бяха, 25, 30 години?

 

Бяха продали къщата, всички имоти, само и само да живеят спокойно в тази боксониера. Кола нямаше. Каквото и да опиташе да захване след работата в месокомбината – не се получаваше.

 

Правеха сирене на село. Но супермаркетите го продаваха по-евтино. Мария шиеше чорапи, но магазините продаваха десет чифта на цената на един техен. Започна да зарежда дрехи от Илиянци, но магазините за втора употреба отново му изядоха павилиончето.

 

Накрая отвори будка за вестници до спирката. Отне му три години ходене по мъките да извади разрешително. Почерпи съседите по случая, голямо събитие - не бяха ходили на ресторант от десет години сигурно. Но след няма и две години му го отнеха като казаха, че променили устройствения план и до спирка вече не може да има будка.

 

И след две седмици на мястото на неговата малка будка имаше огромна Lafka.

 

И така лека-полека минаха годините.

 

Телефонът беше на доизживяване. Един. За тях двамата. Сигурно щяха да му се подиграват по-младите. Не че не искаше интернет. Или да говори. Но нямаше пари. За това бяха и с предплатена карта. Само да ги търсят.

 

Но и днес нямаше кой да се обади. Нито Минчо от Германия, нито Иванка от САЩ. Нищо, утре пак щеше да го зареди. Скоро щяха да си идват и се надяваше да му помогнат с някой лев, за да санират едничката стена. Беше много студено зимата вътре, а пък вече и ракия нямаше да ги стопли. А пари за дърва или за печка на ток беше невъзможно.

 

Прибра се Пешо и изсърба супата измежду няколкото останали зъба. И пари за зъболекар нямаше, по-евтино излезе един по един да му ги извадят. За това и супите станаха основно ядене.

 

Остави Марчето да гледа сериала, и тръгна към втория си дом. Студената кабинка на огромната ограда на заводите.

 

Добре че не можеха без него. Беше благодарен всеки ден. Многомилионният концерн беше неговия спасител. Бяха известни в цяла Европа. Вярно, този студен февруари му бяха забавили декемврийските пари, ама нали рано или късно щяха да ги дадат. Добре че нямаше кредит като Иван. И за това беше благодарен. По-добре на студено, от колкото без дом.

 

Малко преди да влезе към съблекалните, чу от огромният телевизор на стената Васил Найденов да се носи След края на света…

 

Там преди 100 лета,

там шарен бе света.

Споменът ме връща…

 

Последната му мисъл преди някой да смени канала беше „Боже щом те има - върни ме там.“

© Калоян Колев Всички права запазени

Нека следващия път преди да осъдим някой, че мечтае за Там, да си спомним за Пешо и за бляновете му по романтиката. Всичко има две страни и всеки има правото да си мечтае за онази страната на монетата, която е избрал да запомни.

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

© 2003-2019, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.