Стоя пред затворена врата и мечтая да надникна зад нея. Светлинката, която блещука през процепите, ме примамва. Казаха ми, че не съм готова да вляза там, но аз реших, че знам много повече от всички тях. Сбогом, детство! Затворих очи и влязох. Усетих как чужди ръце ме докосват, чужди устни ме целуват и се почувствах готова да обичам. Може би бях ужасена от случващото се, може би ми харесваше, а може би просто го обичах - обичах погледа му, впит в голото ми рамо, обичах устните върху шията ми, обичах ръцете върху тялото ми, обичах мисълта, че е мой. Но знаех, че скоро този момент ще свърши, ще се облече и ще си тръгне от мен. И тогава аз трябваше да бъда доволна, защото му казах, че не очаквам нищо повече от него. Как можех да му призная, че мечтая да се раздели с досегашния си живот, за да бъде с мен? Да ме избере пред жената, която обича и с която живее от години? Какво очаквах, когато се съгласих да бъдем заедно една нощ и след това всеки да поеме по пътя си? Очаквах да вляза уверено, с гордо вдигната глава през заключената врата. Но не знаех как ще изляза.
Моментът свърши, играта намери своя победител и това не бях аз. Целуна ме за сбогом и вече не го исках. Болката от раздялата беше прекалено голяма, малкото ми останало достойнство бягаше от него. Дали ще й каже за нас? Разбира се, че не, а и не искам тя да знае. Но съм сигурна, че ще се похвали пред приятели на бира как е прекарал една много по-малка от него глупачка. А аз ще се върна вкъщи, ще застана пак пред онова огледало и ще се моля майка ми да не ме види. Нека продължава да мисли, че момичето е малко.
Отварям очи и виждам затворената врата. Дали ще поема ръката ти, за да ме въведеш вътре? Дали искам да се случи това, което си представих? Лудост или не, не зная дали ще устоя на погледа ти, на устните ти, на допира ти... И сега вече ме е страх. Прекалено много хора ме посъветваха да не го правя, вече шокирах много от тях с решителността си и не знам дали искам да ги разочаровам. Толкова пъти им повтарях, че не те обичам, а просто търся това, което и ти. Май започнах да си вярвам. А и как бих могла да те обичам като едва те познавам. Странното е, че досега само ти си говорил за чувства, аз не посмях, защото не вярвам в твоите. Може би ще вляза през тази врата, ще изживея този момент и ще продължа напред. Може би не е толкова страшно да се сбогуваш със себе си, за да се превърнеш в някой друг. Може би ще се гордееш с поредното завоевание, което този път е младо и невинно (това ще ти донесе допълнителни точки пред приятелите ти). В момента това не ме интересува и май наистина ще го направя.