Твърдо мога да заявя, че детското в мен е още живо. Преди 10 минути валеше, вода се сипеше от небето като от водопад. Отникъде се появи студен вятър, а аз, вместо да се сгуша в топлото си одеало, излязох навън. Стоях под дъжда, усмихната и щастлива, както никога до сега. Усмихвах се на природата, на небето, на облаците, които пречеха на слънцето да ни озари с последните топли лъчи за днес, усмихвах се на себе си. Въртях се и стъпвах във всяка малка образувала се локва. Бях като дете, виждащо дъжд за първи път!
След като почти премръзнах и почти бях посиняла от студ, се върнах в стаята си. Сгуших се в одеалото си и видях нещо, на което досега не бях обръщала внимание. Пред мен се разкри гледка, която досега нямах очи да видя... Гледах към градината на съседката ни. Всичко беше толкова семпло и подредено, нищо, което да не съм виждала преди, но дъждът я беше направил неописуема. Красотата на природата отново ме плени и за пореден път ме накара да се взирам безмълвна в огромното дърво, ко ...