Ти ме уби...
Аз седях на прашния под, заровила лице в ръцете си. Уличната светлина се прокрадваше през прозореца и мъгливо очертаваше мен и още една фигура - теб, който стоеше пред мен, обърнал ми гръб.
Аз стехен, давех се в собствените си сълзи на безпомощност, а ти стоеше там... толкова близо и всъщност толкова далече от мен... беше напълно неподвижен и мълчеше... сякаш духом беше някъде другаде...
В един последен прилив на сили и... любов... аз протегнах ръка към теб, но не те достигнах... Отворих уста, но още преди да излезе и звук, думите застинаха на устните ми... студ скова цялото ми тяло... Ти се бе обърнал и ме гледаше... поглед, изпълнен с вледеняващо безразличие... По лицето ти пробяга надменна иронична усмивка. Ти не ме остави да говоря, само, поклащайки с досада глава, промълви
„Толкова си жалка..."
След което си тръгна... Стъпките ти отекваха глухо по коридора и заедно с всяка твоя крачка в сърцето ми се забиваше нож... ти продължаваше да ме унижаваш, убиваше ме малко по малко, докато накрая не унищожи всичко, което ме поддържаше жива...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Хрис Всички права запазени
защото ти си най-добрият човек когото познавам и не го заслужаваш!!!! много си те обичам и хайде да напишеш и нещо весело 
