28.05.2008 г., 6:22 ч.

Ти можеш! 

  Есета » Други
1572 0 1
4 мин за четене

Ти можеш!

"Животът има край,

но важно е да се борим

да бъде по-далече!"

Н. Захариева

Денят настъпва на зазоряване... Всяко утро е уникално и красиво по своему, неповторимо и неподражаемо, пълно с безброй обещания! Като всеки нов живот, то се явява неотменимо, по някакъв тайнствен, непонятен закон на Твореца. И води след себе си поредния ден - сбрал по малко от всички нюанси на доброто и злото в едно. За всеки носи по нещо. Какво? Остава загадка до момента, когато се търкулне като плътно кълбо, от което се разплита тънката нишка с многоликото име Живот! И така - натоварен с безброй неизвестни, бос и прегърбен или властващ напето по своите скрити пътеки, минава денят. Тържествуващ в надменно величие или стенещ от смазваща болка, своенравен, вглъбен в дълбините на своята мощ и величие, или просто безличен, достига до своя велик апогей и без да усети, и без да съзнава, а може би, надмогвайки всичко това, пристъпва към залеза умълчан и смирен. Всичко зависи от нрава, от мъдростта, от философията на конкретния ден. И също както зората, всеки залез е неповторимо различен, единствен, достоен финал на поредния ден, който в един миг се стопява и в тайна прегръдка с нощта си отива. Къде? Знае ли някой!

             ...

          Човешкият живот е толкова универсален и същевременно така индивидуален! Като понятие той включва в себе си неизмеримо количество информация, безброй съдби, между които някъде е вместена и твоята личност. Но погледнат конкретно, като частен случай, той се свива като охлюв в черупка, преминавайки през една малка общност от хора, които обичаш, за да стигне на последно ниво до теб, до твоята същност. Кой си? Откъде си дошъл и защо? Накъде си поел? Колко дълъг е пътят, по който механично вървиш? Докога? Какво е животът?

          Въпроси, които толкова рядко поставя човек пред себе си, забързан сред вихъра на събитията, обградили като плътна стена ежедневието му. Затънали в проблемите на битието, хората все по-рядко се замислят за същността на нещата. Дните им преминават по повърхността на живота, по течението - неосъзнато, по инерция, в някакъв полусън. Животът, както деня, се ражда чрез изгрева, после съзрява, изразява своята същност, стига до залеза и... преминава!

           ...

          Животът има край! Какво откритие! Но понякога до него се стига така брутално рязко, че въздухът спира в гърдите ти, крайниците ти се вкаменяват от шока и пространството около теб се втвърдява от болка. Целият ужас на този свят се просмуква в кръвта ти, която се превръща в бодливо кълбо, разкъсващо на дребни нишки остатъка от мисълта ти. Въпросът "Защо?" увисва без отговор в сгъстения въздух. И оставаш там - насред пътя си, непонятно самотен, неподготвен, уплашен до последната клетка на своето тяло... Една диагноза, побрана в една едносрична  думичка, преобръща наопаки живота ти в миг! Като картонена кула се срива всичко, съградено дотук. Минало, настояще, бъдеще се размиват в неясен контур и някъде в тази безформена маса на нищото потъва душата ти, с цялата безнадеждност, която може да понесе на плещите си. Изведнъж си даваш сметка, че денят в един миг се превръща в нощ, но не си очаквал, че нощта може да бъде толкова близо... и така зловещо тъмна!

 

          Какво ти остава? Би ли могъл да реагираш адекватно? Кой знае! Този момент е толкова преломен и труден. Никой не се е замислял предварително как би постъпил, защото се е чувствал недосегаем, защитен от тази присъда, докато не я чуе. Вариантите на реакция са много: може да се предадеш, да се прежалиш, да се окайваш до края си, озлобен на съдбата, на другите, на себе си; може да се примириш, да притихнеш сломен и да избягаш сам в болката и спомените си, докато издържиш; може да въстанеш, да се опълчиш и да потърсиш най-здравото въже, за което да се уловиш и да се опиташ да се добереш до спасителен бряг с помощта на другите; може, може... През каквито етапи и да преминеш, важно е да стигнеш до решението - да се бориш. Само този стимул би ти помогнал да се оттласнеш от пагубното придърпване на нощта, която знаеш, че неизбежно ще дойде. Но благодарение на волята ти, на желанието и вярата ти, тя би могла да се отдалечи.

          В крайна сметка, всеки ден, колкото и да е продължителен, потъва в нощта. Но нека се постараем, доколкото зависи от нашата воля, да преведем своя ден по най-обиколния път към нощта! Нека не преставаме да се борим за правото си на живот, да отдалечим залеза от настоящето си по най-мъдрия начин, като същевременно се опитаме да си го представим като най-красивия, най-достойния финал на своята същност, след който идва... едно ново начало. Колко красота може да има в залеза! Колко багри могат да се поберат в неговите етапи, колко възторг и надежди да се открият в проявлението му!

          ...

          След залеза идва нощта. Но тя също е преходна и избледнява с пристъпващата зора на поредното утро, начало на един нов ден - неочакван, вълнуващ, непознат, обещаващ...

 

© Калина Томова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??