Преди време бях чел една книга. В нея беше описана стимулираща въображението и чувствата история.

        Един човек бил около 16-17 годишен, когато получил от леля си подарък. Бил часовник от известна марка. Тази марка се запечатела в съзнанието на въпросния човек.

       По- късно, когато бил на 24-25 години, нашия герой видял плакат с момиче, което рекламирало часовници от същата марка. На плаката било написано като рекламно лого: на Пеги. Нещо щракнало в паметта на този човек, сърцето му трепнало.

       По-късно през деня си перял дрехите в обществена пералня и когато извадил от пералната машина своята бяла риза, вътрешното му чувство заговорило недвусмислено: Време е да потърсиш жената в бяло. Време е да потърсиш Пеги.

            Запитал себе си къде може да има жени в бяло и се сетил за болниците. Сестрите били облечени в бяло. След това решил да отиде в най-близката болница и да пита за сестра на име Пеги. Било странно, но последвал вдъхновението си.

        Отишъл до близката болница и попитал на рецепцията дали в болницата има медицинска сестра с името Пеги. Отговорили му, че има. Извикали я по негова молба. Оказала на същата възраст.

        Когато тя се появила пред нашия герой, той затихнал от удивление. В очите й разпознал своята духовна половинка, а по изражението й осъзнал, че тя също го разпознала.

       Било малко неловко, но се заговорили. Оказало се, че тя си няма никой до себе си. В последствие нещата се развили така, че двамата се сближили и накрая се оженили.

       Когато прочетох този разказ, много се въодушевих. И тайничко си пожелах да изживея нещо подобно. Някакво такова съвпадение, което да ме накара да се почувствам като този човек.

       Няколко месеца по-късно се срещнах с едно момиче в университета. Тя ми беше колежка и нещо в нея ме привличаше. Беше нещо познато. Нещо в очите й, което ми говореше, но без думи. Просто чрез излъчване.

       Веднъж си тръгнахме заедно от лекции. Заговорихме се. Споделих й, че обожавам пианото. Тя ми отговори, че у тях има пиано. Каза ми също, че като малка е ходела на уроци и е свирела на него. Това ми направи странно впечатление.

       След това разгледах студентската й книжка. Забелязах, че второто й име е Сашева. Попитах я дали баща й се казва Сашо. Тя кимна утвърдително. Споделих й, че моя също се казва Сашо.

        Попитах я кой набор е той. Тя ми отвърна, че е раждан 1955 година. Взе да ми става интересно. Отвърнах й, че моя баща също е роден 1955 година.

       Запитах я каква зодия е нейния баща. Тя ми отвърна, че е скорпион. Ха! (учудването ми нарастваше) й казах. Моят баща също е зодия скорпион.

       Накрая тя ме попита за датата на раждане. Отвърнах й, че баща ми е роден на втори ноември. Тя се спря, очите й бяха широко отворено. Бавно изрече: баща ми също е роден на втори ноември.

       И двамата бяхме слисани от това огромно съвпадение. Обичта ми към пианото, на което тя е свирила. Едни и същите имена на бащите ни, едни и същите зодии, една и същата година и ден на раждането им.  В този момент изживях по своему историята, която ви разказах по-горе. Разбрах, че Вселената беше удовлетворила молбата ми.

       Тя не се оказа човекът на живота ми, но изживяването ми показа по много ефектен начин, че ние можем да избираме за себе си през какви преживявания искаме да преминем.

       Ние сме сценаристи, които сами пишат сценария на своя живот. А Вселената е тази, която ни доставя всичко необходимо за осъществяването на този сценарий.

       И ако си позволим да разберем това – тогава можем да си спомним, що значи жажда за живот, там където всичко е възможно, а възможностите са безкрай.