Ти си тръгна, аз те пуснах. Изживях моментите си с теб, ти изживя своите с мен. Но така и не свързахме спомените си в едно "общо" минало. Не наруших баланса на това, което е било, с това, което можеше да бъде. Плени ме в любовта ми, преживя своята.

А аз останах да се лутам сред хилядите си желания за теб. Градих, строих и рутих мечти, оазиси на неизживяното нас. Потънах в бекраен плач и се изгубих безследно във всичко неизплакано от теб. Разпалвах и гасях всички думи, които от твърде отдавна се старая да не изричам пред теб. Съзрях безсилието си в искрите на онова, което ми се иска да не бях признавала пред себе си. Нанизах чувствата си едно по едно на острието, пронизало сърцето ми.

И единственото, което научих е, че ти си станал резистентен към липсата ми. Излекувал си се от лудостта, която аз бях за теб. Спрял си да бягаш от мен, защото си избягал надалеч в сърцето си. Несравним за мен - си ме сравнил с всяка друга и така и не съм се оказала по-добрата. Отказал си се, забравил си ме, намразил си ме.

А аз продължавам да те харесвам такъв, какъвто си, защото любовта ми не е обяснение, а просто оправдание, за това, че обожавам да съм твоя. Прости ми това. Аз не мога.