Онези очи – неговите, имащи цвета на кафето, което пия всяка сутрин. Тези очи ме карат да се влюбвам отново всеки ден и също толкова много да го мразя. Когато погледна в тях, потъвам толкова надълбоко, все едно пропадам в бездна, безтегловност. Точно в този момент този нюанс на кафявото става толкова топъл и мек, че ме изкарва от бездната и преминавам някъде нависоко. Онези устни – да, неговите, които ме карат да се чувствам специална и в същото време ме убиват малко по малко. В един момент могат да целуват чувствено, да ти казват колко те обичат, да играят с теб, а в следващия... Думите, които излизат от тях, са като куршуми. Но не от тези, обикновените... Неговите куршуми влизат в теб, преминават по цялото ти тяло и оставят рани навсякъде. А шумът от куршума отеква в съзнанието ти постоянно и никога не спира. Никога не минава – винаги боли. Онези ръце – неговите, толкова топли и нежни и същевременно – груби и студени. Тези ръце те докосват, галят те и те оставят без дъх. Могат да те стоплят и успокоят, можеш да се сгушиш в тях и да знаеш, че си защитена и обичана и тогава... Биваш отблъсната. Любовта, която им даваш, не е желана вече. Тези ръце не докосват нежно и горещата следа, която са оставяли, се изгубва, защото студенината, която излъчват, те обсебва. И ти нямаш избор – стоиш вкочанена и чакаш отново горещия полъх.
Той е всичко, което някога си искала и това, което не си. Той те кара да го обичаш, да го мразиш, да си бясна и щастлива, доволна и недоволна. Но никога не можеш да си тръгнеш. Всички опити остават безсмислени, той съзнателно или не те дърпа назад и ти нямаш против. Ти се връщаш, въпреки че знаеш какво предстои. И започваш да се чудиш какъв човек си ти. Дали пък хората не се оказват прави? Дали ние се влюбваме в този, който ни наранява най-много, но пък и ни обича както никой друг? В един момент дори въпросите изгубват своя смисъл, единственото, което искаш, е да се върнеш в прегръдките му.
А той те обича – знаеш го. Обича те, но не по онзи приказния начин. По негов си. И знаеш, че това е човекът за теб. А парадоксът е там, че всъщност вие сте много различни. Няма нищо общо помежду ви и точно това ви привлича най-много. Обичате различията си, защото се допълвате прекрасно. И ти го обичаш и винаги ще е така...
© Таня Китанчева Всички права запазени