Днес съм друга,сякаш цялата  енергия на тази земя е съхранена в мен. Всичко  изглежда лесно и постижимо. Цял ден се наслаждавам на заобикалящия ме свят, наоколо  е розово и прекрасно. Но питам се, докога ли ще се чувствам по този начин, докога ще виждам през тези розови очила. Чувствам, че скоро ще трябва да ги сваля и отново да попадна в онзи така ужасно неприютен свят на болката, тъгата и отчаянието. Защо?Защо ли? Не искам пак да съм тъжна и самотна. Копнея за красивия живот, пълен с усмивки и очарование. Но хората не биха ме приели с отворени обятия. Те ще завиждат на моята радост и ще направят всичко възможно, за да ме смачкат, да убият този така красив и мечтан свят от мен. Повече няма да им позволя. Ще викам, ще крещя, ще драскам, ще се боря със зъби и нокти, но никой няма да успее да ме нарани. Ако трябва ще поставя защитна стена, така, че да не могат да се доближат до истинския ми свят. Та нали все пак това е моят живот, не техният!

         Често се питам защо хората са толкова ужасни или, ако не всички, то поне голяма част от тях. Когато не постигат успехи в живота си и виждат, че някой друг е на крачка от големия успех, те просто правят всичко възможно, за да го унищожат. Откъде се ражда тази човешка злоба? Не може ли всички да сме сплотени, да живеем в хармония и просто да се обичаме? Но явно не е чак толкова лесно. Може би е много по-лесно да мразиш някого и да се опитваш по всевъзможни начини да направиш живота му максимално черен. Толкова е ужасно като си помисля, че има хора, които в момента ми мислят злото, чак се натъжавам. На никого не съм сторила зло, просто искам да живея живота си, да бъда щастлива, а във всеки един момент се появяват пречки по пътя ми. Тези пречки носят името "хора". Всичко на този свят идва от хората: те могат да те направят щастлив, да сътворят нещо безкрайно ценно и нужно, но и в същото време с лека ръка могат да унищожат всичко по пътя си. Защо ли? Защо ли? Защото те са кръвожадни за души хора, няма нещо, което може да ги спре и ако поискат, могат да съборят всичко по пътя си, без да имат капчица жал, без срам. Правят го, просто защото така им изнася и не влагат  ум и разум в действията си. Питам се в какъв свят попаднах,защо ми трябваше изобщо да попадам? Но след като съм тук, аз няма да се предам, ще продължа да живея, да се смея, напук на зложелателите. Вярвам, че има Бог и той е истинският съдник, той ще накаже лошите хора, а добрите рано или късно ще получат всичко онова, за което някога са мечтали и тогава-а... Ах, колко хубаво би било тогава...