Светът на илюзията е необятен, както безгранична е и мечтата, и дава сили на човека, надхвърлящи реалните, и изгражда възможността човекът да се чувства свободен. В света на илюзиите човек разгръща чувства и мисли, но често пъти действията му се разминават с действителността. Това е естествено, защото въображаемият свят е отражение на мечтата за хармония, която липсва в реалността и стремежът да бъде вписана в нея, неизбежно поражда съпротива, а понякога и трагикомични резултати, както е в случая с Дон Кихот.
Той не приема испанската действителност и не иска да я признае. Той има свое виждане и измерение за света и при сблъсъка на неговия илюзорен свят с обкръжаващата го действителност, се пораждат недоразумения. ТОВА РАЗМИНАВАНЕ М/У РЕАЛНИЯ СВЯТ И ВЪОБРАЖАЕМАТА ПРЕДСТАВА ЗА НЕГО РАЖДА КОМИЧНОТО В РОМАНА. Прочетените рицарските романи са накарали героя да си представи, че участва в тях. Той се превръща в рицар и първият знак за новото е смяната на името. Алонсо Кехана се преименува в Рицарят на печалния образ - Дон Кихот. Има си дама на сърцето, храбър кон и оръженосец като всеки средновековен рицар. Когато храбрият рицар види някого в беда, той се втурва да му помогне и посвещава всеки подвиг на своята Дулсинея. Рицарските романи завладяват разума на героя и той започва да извършва подвизи, които в истинския свят са нищожни. Дон Кихот е над 50 годишен мъж, мършав, грозен и смешен. Копието му е ръждясало, шлемът на Мамбрино е бръснарско легенче, а бойният му кон Росинант е една дръглива кранта. Пълна противоположност на рицар, който обикновено е млад, красив и строен. В другите романи героят се завръща победител от своите пътешествия, а рицарят на печалния образ винаги търпи поражение и след всяко приключение е пребит от бой. Дебелата грозна селянка с пъпчиво лице, наречена от Дон Кихот Дулсинея няма нищо общо с благородната дама на рицаря от другите романи. Безбройни са чудноватите и странни дела на героя, както и последствията от тях: борбата с вятърните мелници, които приема за великани, нападението на стадото овце , което взема за неприятелска войска, а пострадалите овчари го пребиват с камъни.
В образа на Дон Кихот можем да открием също така и сатира. Той остава неразбран от съвременниците си, казва много мъдри мисли, които наистина не са за времето си, но все пак са верни и истински, остават нечути и неразбрани. Отритнат от обществото, той може единствено да бъде рицар, борещ се за правдата и истината, но това не е актуално.
Дон Кихот е луд по свой много хубав начин. Може да е опасен за другите и за себе си, но той е добър, мъдър, благороден и смел и преди всичко той има желание да помага на света, който го заобикаля, макар светлия му идеал за справедливост и свобода да подлежи единствено на преосмисляне.
© Ивайло Всички права запазени
Знаачи да ти кажа, че това, което си написал не е съвсем есе, а по-скоро е преразказ с елементи на разсъждение. В по-голямата част наблягаш на разликата между типичните рицарски романи и Дон Кихот като говориш за тях като за "другите романи". Това се набива на очи и не прави добро впечатление. Нямаш и теза, която да защитаваш, което до голяма степен обрича цялата работа на неуспех.
Пробвай преди да пишеш някакво есе по литературен проблем да прочетеш малко критика, да имаш повече гледни точки, да си избереш някоя позиция и да я защитаваш. Общо взето когато на пищешия не му е много ясно какво иска да каже и читателят не схваща идеята.
Късмет