Малките студени, мокри и самотни капчици дъжд лазеха безпомощно по стъклото, докато нови, също толкова отегчени, ги заменяха и уморено удряха по прозореца.
В стаята беше тихо. Само дъждът нарушаваше омайната тишина, която я обгръщаше. Обръщаше я така, както той го бе правил. Остра болка прониза сърцето ù. За миг се почувства точно толкова безпомощна и уморена, досущ като капчиците дъжд, които умираха пред очите ù. Така умря и любовта ù. Бързо, неусетно. Като светкавица, която озарява в миг небето, а после угасва; като вълна, разбиваща се в морето и, издъхвайки на брега, показва разкоша си; като пороен дъжд, пролят в чест на изгубеното щастие, целящ да отмие болката и отнесе в забрава всичко, напомнящо за него.
Единствено песента на дъжда ù напомняше, че не е сама. Загледана в нищото, мракът погълваше душата ù и притъпяваше сетивата ù. Сякаш не чувстваше нищо, не усещаше нищо. Истината бележеше своя триумф, миналото безпощадно беше погребано. Всички спомени бяха заровени, всички надежди ...