Тя...

Тя ли? Тя не беше като останалите момичета. Не се набиваше на очи. Не беше слаба, нито красива, нито притежаваше нещо различно от другите. Не обичаше да се гледа с часове пред огледалото, защото с това само откриваше все по-нови неща в себе си, които не харесва. Тя? Тя беше непохватна, скована, на моменти недообмисляше нещата. Обичаше да слуша бавни сълзливи песни с тежки текстове, които описваха това, което чувства. Самотата не я смущаваше, дори понякога се нуждаеше от нея. Тя ли? Тя беше просто себе си. Беше чуплива и лесно ранима, но никой не знаеше това. Може би, защото умееше да го прикрива прекалено добре - беше научила да борави с маската, която слагаше пред останалите, или може би просто никой не се бе поинтересувал достатъчно от нея, за да види колко лесно уязвима и начупена беше всъщност. Начупена - на малки остри парченца, пръснати навсякъде. С всяко разочарование те ставаха все по-дребни и по-дребни. Разочарования, предизвикани от хора, които въпреки всичко и всички бяха станали част от живота ù. Част, която тя едновременно мразеше, но и обичаше. Част, която нямаше смислено обяснение, защото единственото, което водеше след себе си, беше болка. Болка, която тя понасяше, попивайки я в себе си - там някъде надълбоко скрита и потисната. Но като всичко потискано, тя излизаше наяве. Излизаше мощно - изригваше, помитайки след себе си малкото щастие и дори леката и плаха увереност, които се събираха за малко в нея. Изригваше и ù напомняше колко незначителна е всъщност. Незначителна, незабележима, незапомняща се, не достатъчно добра. Това беше тя. Това разбираше след всеки нов изблик на умопомрачителната болка, която бавно я обземаше. Стискаше зъби и плачеше. Болката отминаваше. Тя продължаваше. Продължаваше напред...