Тя го обичаше безумно... Обичаше го до лудост и все още го обича. Трепва като лист, когато някой спомене любимото й име. Но когато той е далеч от нея, тя не може да спре сълзите си. Когато са заедно, сякаш времето спира.

Един ден той й се обади да се разходят по плажа. Тя, разбира се, бе съгласна. Облече се с най–хубавите си дрехи и тръгна към мястото на срещата им. Той бе там, но не я гледаше с любимия й поглед, а по скоро - като приятелка. Заболя я, но си замълча. Вътрешно се разкъсваше, но го криеше умело и упорито. Обожаваше го, не можеше без него, а той бе безразличен. Момичето всеки ден плачеше и винаги бе тъжно. Сълзите по лицето й се стичаха като летен дъжд. Тя не можеше да ги спре, а и не искаше. Защо да спира да плаче, като така й олекваше. Сълзите й можеха да създадат язовир. Но никой не я беше виждал да плаче. Тя го правеше скришно от всички. А така искаше отново да се радва на живота като преди. Искаше й се да го забрави и да продължи напред с други. Да опита отново да се влюби. Но сърцето й беше абсолютно против това. Тя не можеше да му бъде просто приятелка. Не може една  четиригодишна връзка да завърши с приятелство. Тя бе луда по него. А той, той бе някак различен, не беше нейният любим. Бе хладен, отдръпнат и чужд. Много я болеше от това, но търпеше и се надяваше на промяна. Но така желаната промяна не настъпваше. Тя се отчайваше все повече и повече. Животът й се промени изцяло без него. Всичко потръгна на обратно - нямаше го вече предишното лъчезарно и усмихнато момиче. Сега на неговото място бе черна сянка, която винаги бе тъжна и разплакана. Той бе нейната мечта. А какво бе тя за него? Той как я възприемаше? Тя не знаеше отговорите на тези въпроси и се измъчваше. Нямаше сила да прави каквото и да било. Можеше само да седи и да се надява на чудо. Но чудесата се случват рядко. Тя не губеше надежда, въпреки всичко. Тайничко си се надяваше и той да изпитва същите чувства към нея. Всяка вечер се молеше на Бог да й го върне отново. Със сълзи на очи си спомняше любимите им моменти заедно, искаше й се пак да изживее такава луда любов. Но знаеше, че това се случва само веднъж в живота. Денят й без него бе празен, мрачен и студен. Слънцето за нея не изгряваше, ако не го видеше. Усмивката не озаряваше красивото й лице, ако не го докоснеше и целунеше. Той знаеше за всичко това и просто не предприемаше нищо. Това болезнено незнание и чакане я убиваха малко по малко. Тя ставаше друг човек. Превръщаше се в човек без сърце, защото нейното го бе дала на него да го пази. На мястото на сърцето й бе застанал студен като лед камък, който никой друг не можеше да стопли и да иска. С всеки изминал ден камъкът ставаше по-студен и по-студен. Очите й - все по-мрачни и по-мрачни. Нямаше го предишния блясък и искри. Ангелските криле, на които се носеше, докато бе с него, сега бяха скършени безмилостно от дявола и изгорени. На тяхно място зееха черни рани, от които течеше кръв. Но най-голямата беда бе това, че бе направила грешката да си даде сърцето. Сега вече бе късно да си го иска обратно...