„Тя – Свободата - се изгражда и руши

не на площадите, а в нашите души”

                Аз ще се боря с живота, който ни ражда за свобода, а после страшно враждува с нея!

                Ще се боря с хората! С онези, които просто по навик се опитват да заличат проблемите си чрез прекомерно украсяване на реалността. Погълнати от тази имагинерност обаче забравяме, че действителността е по-удивителна от измислицата, защото нашата реалност е свободата. А ако обликът на града са сградите и природата, то неговата цялост зависи от духовната му атмосфера - т.е. от жителите му, които все по-често придобиват една пълна безличност, тъй като са лишени от спомените си. Тук визирам не онези спомени, които отразяват лъжливия човешки свят във всичките му безогледно контрастиращи нюанси, а тези - искрените, които се съхраняват във всяко кътче на града и го превръщат в пъти по - скъпо и неповторимо от което и да е друго; единствените, които успяват да извикат непринудена  усмивка. Христо Фотев не напразно възкликва няколкократно: „Не на площадите, а в нашите души / Тя - Свободата се изгражда и руши”, защото единственото, което остава да краси градските площади, когато те бъдат напуснати от истинските спомени на хората, е тягостната студена мъглявост и безпомощност.

                В днешно време все по-често става осезаема забързаността на хората в техния свят, която разпокъсва свободата и желанието им да надделеят над самоцелното си съществуване. Погубено е едно уникално чувство, което винаги трябва да се съхранява като най-значим фактор в човешкия живот, като най-възвишено средство за себеотстояване и неоспоримо доказателство за човешкото достойнство. Вътрешната подбуда, която може да пребори  пагубността, която неприкрито прелива в мрачнете погледи на хората - робите на днешния меркантилен свят е именно свободата. Тя, различната: „По-съвършена от невинното ни детство, / не се предава и приема Тя в наследство. / На себе си прилича - и на любовта. / По - неизменна и по - лична от кръвта...”, несравнимата и с природата, и със звездите, и с всичко необятно, защото природата не е била нищо друго освен първичен хаос, преди да бъде видяна от поетите. Звездите, естествено, са греели все така и преди човек да съществува, но едва след като Данте ни разходи из ада на душата, ние видяхме истинските звезди над нас. А свободата… тя  винаги е превръщала  и превръща повторимото в неповторимо, неповторимото във вечно, а нима съществува по-ценно от това?!

              Осъзнал, че без свободата животът се превръща в своето отрицание, Христо Фотев посвещава на това чувство, внасящо вътрешния ред „Книга за свободата”, в която е видимо, че поетът отсъства от себе си и не е толкова той, колкото една разливаща се във времето и пространството емоция. Със своя възвишен романтично-баладичен патос дори внезапните тихи пропасти между думите са не по-малко смислово натоварени от самите думи: „Тя е животът ми във действие и сила. / В деня, когато ще пристъпя с – Мила, / о, мила, сладка Свобода – и разбера / високо – там в нощта, - че няма да умра.” Това е единственият възможен начин поетът да изпълни задачата си, пред която малцина биха се изправили - да опише невъзможното. Но дори и след публикуването на трудовете му не всеки съумява  да вмести понятието „свобода” в определени рамки и да посочи точните причини, които я пораждат, тъй като тя съществува преди всичко като индивидуално усещане и освен общоприетите фактори, които я характеризират, решаваща роля оказва и неизразимият вътрешен свят на човека. Чрез личностните си разбирания той – човекът - я превръща в още по-неприкосновено и неописуемо вътрешно съзнание, което сякаш се ражда от някакво тайнствено докосване, от една невидима щафета на духа. Тук трябва да се търси силата на свободата - в съвършенството на необятността й, защото ако всеки един от нас не притежава свободно самосъзнание и неприкосновеност на своята индивидуалност, то присъствието ни сред урбанистичните пейзажи на България би било безлично.

Тези размисли удовлетворяват възгледите ми за свободата на теория, а какво представлява тя на практика? - Тази, към която „се пристъпва нежно с „Мила”. Има ли я?

             Животът в настоящето сякаш се изгражда в стагнацията на своята монотонност, която е приета за единствена възможна алтернатива, а хората оправдават собственото си бездействие и примирение с удобната мисъл, че сега времената са такива. С това се изчерпва ентусиазмът на голяма част от гражданите на държавата в опитите им да постигнат себе си - единственият начин, по който могат да достигнат свободата. Изградена е локална система за оцеляване, към чиято промяна се забелязва плах стремеж. Може би трябва постоянно да ни бъде напомняно, че ние отговаряме не само за това, което вършим, но и за това , което не вършим (Жан – Батист Молиер) и е връхна точка на елементарност да погубваме времето си, чакайки нещо да се случи, защото не последствията определят действията на хората, а точно обратното. Всъщност, животът на голяма част от българите не е нищо друго освен живуркане, защото принудени да се сработят с наложилия се прагматичен свят и стремейки се към бъдещето, забравяме настоящето и живеем в миналото. Именно тази форма на пасивно съществуване заедно с мисълта, че свободата е даденост, която в днешното общество постоянно е нарушавана от обстоятелства, за които предубедено твърдим, че сме безсилни, извиква в мен онази оправдана агресия, която е породена от осъзнатия стремеж към съзидателно съществуване.

             Поезията на Фотев също изразява непрекъсната съпротива срещу този мъртъв живот, срещу изхабения живот, затова поетът не се страхува да бъде романтичен, сантиментален, възмутителен, отчаян и дори влюбен сред този делови, несантиментален, модерен и съвсем  не изпълнен с обич век. Тази богата образност притежава удивително поетическо единство, което идва от дълбоко личния изповеден характер на творбата, осмислен от съдбата на един познат лиричен герой без маска, защото никога не се страхува да се самоназове и да се бори за живота си (респективно - за свободата): „О, Свобода – единствена - в която / съм  целият - и в името ти свято / да се живее трябва -  и умре…”

Всеки  обича да е свободен, но свободата е осъзната отговорност. Голяма лудост е да чакаш в мъртвешката просъница на площадите да те сполети нещо положително и обнадеждаващо, а в същото време да си безучастен към заобикалящия те свят - източник на вътрешната ти пасивност. Всяка  моментна провокация в обществото трябва да приема облика на постоянен размисъл, който е равностоен на първата крачка към промяната…

              И не ми остава нищо друго освен да те запитам дали направи своя избор. Кой е твоят път? Защото пътят, който аз избрах е страшно динамичен, тъй като е основан на свободата - „... сюжета на живота ми в една / завършена от край до край вълна”. Свободата… за която не е направено достатъчно, ако не е направено всичко! Питам те отново: Кой е твоят път?