Всеки ден се раждах и умирах. Раждах се и умирах хиляди пъти поне. Променях времето, отварях прозорците на тъмната стая и дишах от мрака. Хладина и мрак. Поемах всичко в себе си. Понякога толкова дълбоко си поемах въздух, че дробовете ми се вледеняваха и дъхът ми замръзваше. Поемах цялата тъга на нощта и ставах едно с нея. Можех да бъда всичко в тъмното. Можех да сбъдна всяка една неизживяна мечта. Тогава се появи ти, полъхът, който ме кара да настръхвам всеки пък, когато отворя прозореца, дори сега, когато е светло, затварям очи, поемам дълбоко въздух и усещам присъствието ти. Никога няма да ме оставиш, нали? Колкото и силно да искам, няма да си тръгваш, нали?
Заслушах се в трепета на нощта и чух гласа на вятъра. Той носеше твоето име на уста. Проклинаше бурите, които се бяха изправили на пътя му и бяха разпокъсали името на срички, срички, които ме преследваха. Питах се дали някога съм била толкова близо до теб физически, колкото близо сега те усещах, полъх, донесен от вятъра.
Нещо въ ...