Някога питали ли сте се какво е това празно пространство във вас? Това чувство на липса? Защо то е там? Когато го почувстваш, когато откриеш това пространство, се вкопчваш в него, търсейки кое е нещото, което ще го запълни. И намираш хиляди неща, моментни прищявки, обикновени удобства, мислейки си, че те ще запълнят празнотата. И те я запълват, докато в една определена нощ не можеш да заспиш заради същото това чувство и си казваш „С какво сгреших този път?”... „Може би ми трябва хоби.” Но дълбоко в себе си знаеш, че това няма нищо общо с тези идеи, които минават през главата ти всеки ден. А дълбочината на човешкото съзнание и подсъзнание е твърде необятна. Чувство е неудовлетворение. Неудовлетворение от  собственото ти същество. Да, това е да знаеш, че не си това, което искаш и не правиш това, което искаш, че не даваш достатъчно от себе си, не влагаш всичко!  Но е много по-лесно да пилееш пари, за да запълваш празнината временно всеки път, щом я усетиш, но дупката е там, ти просто притъпяваш усещането. Емоционална празнина... Безцелиeто, неувереността, липсата на продуктивност, те пробиват тази дупка, и колкото по-дълго траят, толкова по-голяма става тя и е също толкова трудно да се запълни.

            Аз знам какво ще притъпи това чувство. Искам да погледна през прозореца и да не виждам сивотата на града, не искам да виждам издигащите се блокове и асфалта, потискащ живота под студеното си тяло. Не искам да виждам всичко това, което доказва, че ние хората съществуваме. Защото ние погубваме всичко, което си струва. Знаете какво е чувството да сложите слушалките си и да изолирате обкръжението, потъвайки в мисли, но това, което искам аз, е щом сложа слушалките, да потъна в тишина… гробна тишина. Поглеждам през прозореца и се питам как е изглеждало всичко това преди нашите ръце да са го усмирили. И виждам как блоковете потъват дълбоко във недрата и биват покрити със зеленина. Как земята се разкъсва и поглъща всичко изкуствено… и на тяхно място за секунди порастват дървета. След това земята се затваря, сякаш всичката сивота не е съществувала до преди секунди. Красиво нали? Но после този глас в мен ми забива шамар и ме събужда „Сега погледни реалността добре, преди да си си загубила ума”… Да, за мен празнотата е нужда да се откъсна от целия шум, който ме заобикаля, да потъна в собствените си мисли... или в тези на добър писател. Проблемът е, че всички в един момент осъзнаваме от какво наистина имаме нужда. Момент, в който си казваме „Да, утре ще променя живота си към по добро” и щом настане „утре”, този момент е забравен, сякаш сме били под някакво заклинание. Това е най-голямата грешка, направете си услуга и щом този просветителен момент настане за вас, не си мислете, че той ще трае и утре, действайте веднага!