Днес е Коледа. Оставих го на вратата на летището и без да поглеждам към него изрекох:”Обичам те”. Той, със сълзи на очи, разкъсван между двете посоки, отвърна:”Ще се върна колкото е възможно по-скоро”. Колата тръгна, а с мен потегли и болката, и незнайното за тогава дълго очакване. С времето се сприятелих със страданието, а очакването все още не ми позволява вечер да заключа входната врата. Дни на безкрайно упование нахлуха в живота ми, а споменът за миналото замести мечтите и се превърна в начин на съществуване. В началото болеше силно, болеше физически... А сега?... Очаквам телефонът всеки момент да позвъни и той да ми разкаже за тазвечерното парти. Да сподели изживяването, на което в представите си бях свидетел и за което тръпнех дори повече от самия него. Въпреки хилядите километри се чуствах част от един свят, който някога ми принадлежеше. Телефонът звъни, а от устата ми се изплъзва:” Ще дойдеш ли за Коледа?”. Въпросът остава да виси за момент в тишината и изведнъж осъзнавам, че съм изрекла на глас най-съкровеното си желание. Желание, оправдаващо безцелното ми лутане наречено “живот”. Мислено броя: една, две...пета Коледа. А от другата страна се чува:” Ще се върна, колкото е възможно по-скоро”.