Samadhi (Гюлсер Мазлум) 5 януари 2019 г., 18:31 ч.

В съботното януарско утро 

84 2 2

 

 

        Добро утро! Скреж е заскрежил  позасъхналата трева на поляната отсреща, студено е, но пък е слънчево. Само след час, два вероятно скрежът ще се претопи в капчици роса по пожълтялата трева. Не се идентифицирам с мислите си в този миг, но и не им вменявам ролята на жертви, т.е. не упражнявам над тях никакво насилие. Та те са се родили в моята глава! Все едно да си направя харикири. Все пак не живея в Азия, а в Европа, още повече в страна членка на Европейския съюз. Мислите ми не касаят геополитически въпроси, не, напротив, те са насочени към нещо много лично, към проблема за себевъзприятието и себеидентификацията. Оставям ги да си текат спокойно като река – мислите мои. Та животът не е ли река? Къде се влива ли? В пазвата на Бог.

        Най-сложният въпрос, на който понякога и цял живот не ни стига време да си отговорим,  е „Кой съм аз и защо съм тук и сега ?“.  Къде търсим възможните отговори? В много посоки: аз съм лукса, в който живея, аз съм скъпата кола, с която се возя, аз съм жената с блестящ и изкусителен външен вид, аз съм онова, което ми създава имидж и ме кара да се чувствам важен и значим в присъствието на другите, аз имам власт, положение в обществото, имам титли, слава, имам проспериращ бизнес, имам много приятели, макар да не се знае колко от тях са искрени, имам влиятелен съпруг  и семейство, което също не се знае на какво се крепи – на истинската, неподправена и всеотдайна обвързаност или на прикритото и потискано убеждение, че е неизбежна необходимост да се владее положението с фалш и лицемерие.

       Имам, имам....а дали Съм? И така, във всеки един момент Егото ни търси нещо извън нас, с което да се идентифицира. Това търсене е същността на пътуването към нас самите. Докато не стигнем до своя център, до онова, което най-обективно ни определя, лутаме се с години в търсене отговора на въпроса „Кой съм аз?“.  И точно това търсене е причина за „изгубения рай“, за прогонването ни от него. Пристигаме в Себе си в момента, в който усетим възцарения покой в душите си, когато заживеем с усещането за самодостатъчност, когато не изпитваме повече потребност да видим собственото си отражение в чуждо огледало.

        Отричането от всички преходни ценности ни завръща към нашето истинско Аз. Точно тогава, когато не се нуждаем от каквото и да било, светът започва да ни принадлежи изцяло. Защо ли? Защото това отричане утвърждава истинската ни връзка с Цялостта. Какво ще рече това ли? Ами да осъзнаеш, че ти си център само на своята собствена Вселена, но освен теб съществуват още милиарди  Вселени, чрез които Бог проявява Себе си. И в този ред от мисли, съвсем резонно идва ред да поразсъждаваме върху един човешки феномен – възприемането на другите – партньор, деца, колеги, приятели, съседи, съмишленици, съграждани и т.н.... Ще се спра само на един аспект от това възприятие – отношението към бившия /бившите/ обичан/и от нас.

        Какво се случва във взаимоотношенията между двама партньори, които по една или друга причина вече не са заедно? Спецификата на работата ми предлага доста обширен материал за разсъждения. Много често превръщаме раздялата в мелодрама или в ожесточена война с неистов стремеж да докажем непригодността и виновността на другия, да наложим собствената си правота. Питате ли се защо? Ами заради несломено Его. Щом огънят е изгаснал, колкото и да духаме, изгасналите въглени едва ли ще пламнат отново. Глупавият ни ум измисля какви ли не рационализации и сценарии, за да опръскаме с кал бившия/бившата, а забравяме, че преди месеци или година сме се топили в прегръдките му/й, делили сме постеля и трапеза. Нещо не се е получило. Взаимното отразяване е било адекватно до определен момент само. Единият или двамата едновременно не сме положили достатъчно усилия, за да пренесем пламъка на любовта през трудностите и изпитанията на живота. Или раздялата е било дело на провидението, откупване на карма. Все едно, винаги има причина за нарушения баланс, за прекатурване на каруцата и за разрушаване  на съществуващата  хармония. И какво от това? – питам аз. Повод ли е една раздяла за мелодрама, екшън или трилър, за трагедия или комедия? В изкуството – може би, но в живота, едва ли!

      Не мисля, че по целия свят нещата се случват по този начин, както в нашите географски ширини. Наблюдавала съм и съм била свидетел, пък и страна  в  случаите на раздяла/развод между съпрузи и партньорски двойки.  Според мен, изживяването на раздялата е въпрос на цивилизованост, на облагородена нравственост. Стигнало се е до момент, когато взаимоотношенията в партньорската връзка са престанали да ни удовлетворяват. Започнали сме да усещаме взаимността като ограничаване на  възможността за разгръщане потенциала на душите и на интелекта ни, като невъзможност за собственото ни духовно израстване като личности. Настъпва момент, когато започваме да  изпитваме негативни чувства към обекта на нашата любов: неодобрение, недоволство от това, което (не)говори или (не)прави, което води до още по-ниски емоционални нива - преживяване на неприязън, гняв или омраза, желание да обвиняваме, да съдим, да мачкаме и отхвърляме неговото Аз. Изгубената мяра между себеобичането и уважението към другия ни оттласкват в пространството на ирационалността, откъдето започва спускането надолу по емоционалната скала - от любовта, емоцията с най-висока вибрационна честота, до най-ниската - самосъжалението, разочарованието, гнева, желанието за мъст. Всъщност вече е започнал и процесът на собственото ни саморазрушение. В моменти на емоционална завихреност забравяме, че другият е също човек като нас, ни по-малко, ни повече значим. Всъщност погубваме човечността, защото отново сме се подхлъзнали по наклонената повърхност на Егото си, без да си задаваме въпроса „Кой съм Аз“. Обикновено дълго след раздялата продължаваме да се идентифицираме не с онова, което е най-истинската наша същност – Любовта – а с партньора си. С начина, по който ни е карал да се чувстваме, с нещата, които сме преживели заедно и това се случва чрез един безсловесен вътрешен  "диалог - монолог", който продължава с месеци, а понякога и с години.  Нападките ни срещу него не са нищо друго освен ясни послания, че изживяваме неистово болезнено липсата му, не се чувстваме цялостни, преживяваме лишения, омаломощен е живецът в нас, загубили сме способността да се радваме на случващото се в мига. Ако бяхме доплували до оазиса в вътре в себе си, тогава щяхме да сме способни да благославяме обичания бивш да върви спокойно по своя път и сам да открие своето щастие. Щяхме да сме го освободили от ненужната опека, отпращайки към него предупредителни знаци и сигнали, че пътят му води в погрешната посока. Всъщност какво правим, опитваме се да отнемем изконното право нанякога обичания от нас човек за свободен избор,  лишаваме го от правото, макар и да греши, да върви по пътя, посочен и избран от сърцето му. Опитваме се да бъдем господари на чужда вселена, на чужда съдба и воля. Обсебваме. Има ли някакво съмнение, че става въпрос за патологично поведение – за зависимост /да не я уточняваме с научен термин/?! Ти как мислиш, читателю?

         Та тъй, истинската обич дарява свобода, тя не изисква, не настоява, не обвинява, не съди. Приема и утвърждава правото на другия за свободен избор и неангажиращо себеопределяне. Но... тя едновременно е и умение да опазим неприкосновеността на собствената си свобода. Казала съм го и в други свои писания, ще го потвърдя и сега, най-същността черта на характера ми е искреността и затова, ще призная, че аз също съм била обсебващо обичаща. Бяха ми нужни няколко години, за да отхвърля натрапчивата необходимост да позная себе си чрез отношението на партньора ми към мен. Прозрях, че  все още не съм отвоювала свободата от самата себе си, не съм се освободила от собствените си заблуди. Най-тежка, жестока и кървава е войната с мрака в собствените ни души. Дали се чувствам сега като победител!  Не, но преживявам безгранична благодарност за подадената ръка, за силния тил, за подкрепата свише. Най-вече за посятата вяра от моите родители още в детските ми години.    И в най-тежките мигове на съмнение, не забравям, че зората е вечна, че добротата е господарят в сърцето човешко. Днес, в този миг, се моля за собственото си здраве, за здравето и благополучието на семействата на децата си, както  и на всички останали хора на планетата.

         А защо пожелах да споделя тези свои размисли ли? От обич към онези, които рано или късно биха имали нужда от споделените мои истини. Пътят е труден и болезнен, понякога  надеждата и вярата ни напускат, повече се заглеждаме в Луната и забравяме, че Слънцето грее и за нас. Може би тези редове ще възвърнат нечия надежда и вяра....

         Несвободата  наша, личната, е двупосочно заробване – на нас самите и на хората, които осмислят живота ни, и влече след себе си разрушителни последствия. Двупосочно. Във вселената шестват две сили – разрушителната и градивната, олицетворени чрез представите човешки за дявола и Бога. Парадоксът е този, че няма градене без рушене. Но… фактът че сме дарени с втора сигнална система, предопределя и очакването за нещо, което понякога обаче е по-присъщо на животните, отколкото на нас, хората – щадящото отношение. Към нас самите и към останалите.

             Щадящо отношение?! Що е то? Доброволно признатата свобода на другия –  без изисквания, обвиняване, съдене. Възмездието не е привилегия човешка. При нас се завръща онова, което сме излъчили и отпратили към Вселената извън нас, към другите. Грамотност ни е нужна! Усилия за  овладяване правилата на аритметиката и граматиката на любовта. Казано с други думи – посветеност, способност да изживяваме себе си чрез и в безусловната, божествената любов.

      Коя съм ли? Аз съм безусловна любов. Аз съм Цялостта. Аз съм вярата в подкрепящата и безусловно даряваща мощ на Вселената. Със скреж, със студ, с капчици роса, със слънце, с ухание на цвете, с наслада на плод. С усмивка – лъчезарие. Приемам всички вселенски дарове с любов и отвръщам с благодарност.  И така  студът в  януарското лудогорско утро се претопява в  усещане за полъха на летен бриз в августовски ден на плажа край морето. В Балчик или в Обзор? Защо не и на Свети Влас?  Не харесвам многолюдните хотели и големите курортни селища. В моята вселена само от време на време е шумно. Повечето време е тихо, много тихо... Безмисловно. Безметежно. Защото …

       Аз съм дете на Вселената и вярвам безусловно в правилността на нейните решения, в нейния проект за моя живот. Има ли значение с кого точно ще споделям вселенските дарове? Има ли значение кои ще са хората, които ще са са в обсега на видимото и досегаемото  мое обкръжение. Сърцето мое ще ми подскаже кого да допусна там и от кого да се отдалеча. Има ли радиус Вселената? Някой да  го е измерил? А вселената вътре мен? Застой или движение е същността на живота? А на същността наша човешка? А на Бог!

 

Самадхи

© Гюлсер Мазлум Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Samadhi (Гюлсер Мазлум) Доловили сте смисловите акценти в есето ми, г-н Станев. Вярно е, че непочтеността е приспана съвест, подмяна на ценности, захранващи силно Его. Възпитаваме най-вече чрез собствените си дела и поведение, а крушата не пада по-далеч от дънера си. За изпитанията. Без тях животът е немислим. Няма как да се учим иначе. Според кармичната ни задача в съответния живот ни се спускат. Видът, формата на проявление на бедата е различна при всеки човек или семейство, но с настоящето си поведение можем допълнително да подсилим интензитета на болката.
  • Ranrozar (Стойчо Станев) "Кой съм аз да съдя другите?"и още:" Не съди,за да не бъдеш съден". Само в нас са моралните ценности, които възпитават съвест; и те биват градени търпеливо от родителите с личен пример, общество и образование.За да стигнем до надписа в Делфи:"Опознай себе си!", пътят е дълъг,но не винаги гладък, дори напротив! Изпитанията са част от живота ни и са поучителни и полезни,в сравнение с лукса, лесното достигане до нещо желано.
    Поздравления за есето, Гюлсер!
    Който не е вкусил от солта на живота, не го познава, понякога говорим за кичозно поведение...

© 2003-2019, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.