В търсене на Него

Самотата. Тази сладка моя болка. Понякога благодаря на Бог, че съм сама, а понякога плача без глас от болката, която ме задушава. Винаги съм имала всичко, от което едно момиче на моята възраст има нужда - имам хубаво семейство, което ме обича; материално съм повече от задоволена, е не че имам всичко, но това не и толкова важно, важното е че живея с това, от което най-много се нуждая. Всеки ми казва, че трябва да благодаря всеки миг за това, което имам, защото много на мое място го нямат. Е, не съм неблагодарна, осъзнавам, че всички се грижат за мен като за една малка принцеса, ала...нима парите могат да купят щастие? Пък и да можеха това, което аз желая не може да се намери с тях. А имам ли нужда? Нека ви кажа - не.

Цялата съм обградена от обич, от обичта на близките ми, на хората които биха дали и живота си за мен. Ала това не помага на душата ми да излекува самотата си. Аз плувам в това море от обич, ала в същото време умирам от жажда, а няма един извор от който да отпия.

Не е ли смешен парадокса на живота? Най-често имаш това, от което нямаш нужда, а това, без което бавно умираш, дори няма изгледи да дойде скоро. Имам нужда да ме обичат, но не като родители, не като приятели, имам нужда да ме обичат като момиче, като човек. Имам нужда от онази любов, която макар че изгаря сърцето ми, ме кара да се чувствам жива. Нервите ми са опънати до краен предел, опасявам се колко ще продължи всичко и в този миг си казвам, че е по-добре да си тръгна и да си живея по старо му, ала въпреки цялото страдание, именно то ме кара да усещам, че в гърдите ми тупти едно сърце, че във вените ми тече кръв, че всеки миг е по-прекрасен от изминалият и дори да изплача океан от сълзи онази усмивка, неговата усмивка ще заличи сълзите. Да, мечтая си за принца, който ще дойде и ще ме отведе със себе си там където ще бъда щастлива. Не, не ми казвайте, че няма смисъл. Осъзнавам го, прекалено добре, толкова добре, че вече не искам да мисля върху реалността, а само и единствено върху мечтите си.

Смешно е обаче, че колкото и да искам принц, винаги се влюбвам в онзи опасният, в крадеца, в този, от който ще ме заболи, но и който ще ми покаже, че има смисъл да се боря за живота, който искам. Риска ме кара да се чувствам жива, той е това от което най-много ме е страх, но и което най-много ме влече. Сякаш в едно тяло има две души, две сърца и два коренно различни начина на мислене, които много често ме докарват до нервни кризи. Знам, че не мога да намеря онзи, който търся докато не разбера наистина какво търся. Дали онзи принц - добрият, честният, грижовният, моралният или онзи лошият, с всичките му проблеми, буен нрав, неясност в действията и в същото време дори брутална откровеност.

В началото говорех, че искам да намеря някой, който да ме обича, а в края ще кажа - искам да намеря този, който ще ме накара да се чувствам жива. И аз ще го намеря. Някой ден. Съвсем скоро. Вярвам в това...