Ето, кукленият театър продължава - той и аз отново сме заедно, и отново той ми готви виртуалния капан, в който вече повече от година иска и се старае той да щракне, и аз да бъда напълно довършена в неговите смъртоносни обятия. Аз седя срещу него и изповядвам своите фантазии за един мечтан живот, а той стои срещу мен и изповядва своите наистина животински фантазии. Какво да мразя, какво да обичам, не съм наясно и аз. Везните в човека така се въртят, сякаш в един омагьосан кръг на истина, лъжа и виртуалност, че човек не знае къде се намира. Кой съм аз и какво искам, умирам или се раждам, сякаш се разкъсвам на много парченца, от които не знам дали съм създадена или не. А той стои и се радва на собствената си машина на изтезанията, като използва хорското мнение в посоката на смъртта. В крайна сметка, за да излезем от този омагьосан кръг, ще се наложи някой да се отдръпне, или просто да влезе в нормалния път на живота, в който път всеки знае какво иска и как по добрия път да го постигне. Мисленето го оставям на вас, моите читатели. Но така или иначе, то е едно.