Не искам да сънувам никой и за ничии устни да ме боли. Да не страдам тихо, времето ми да е свободно от всякакви мисли, не ми трябва да се влюбвам наново и наново да забравям. Уж достигнах възраст, в която да си казвам, че аз си стигам, но отново нещо се случва, някой преминава и от самовлюбените ми мисли остава само стремежът към едни устни и към общия им дъх с моя. Винаги ли ще е така?
И се питам отново и отново. И какво? Пак се влюбвам. Много лесно забравям. А с всяка нова среща губя по малко от себе си. Те ми крадат времето. Крадат ми от "моето" време. Няма години, няма месеци, няма дни. Минути нямам дори. И какво? Пак за устни си мисля, пак да въздишам тежко, пак срещу себе си. Винаги ли ще е така?
Да можех да погълна дъха си... И някак да знам, че ще се свърши, че никога няма отново да се чудя: къде е, само на мен ли ми пука, много ли искам и има ли смисъл? Не знам. Намирам само малки песъчинки от скъпи спомени, защото целите парчета биха ме срязали на две. Страдам за изгубената н ...