Имало едно време... Така започват приказките. Сега обаче ще говорим за едно по-специфично време. Не това, в което кралствата и смелите герои се изправят и побеждават злото. Днес, времето, което наричаме настояще, ни изправя пред въпроси без еднозначен отговор, пред спорни ситуации без желание за компромиси, пред ужасяваща агресия без зачитане на човешкия живот. За преживелите една от най-ужасяващите войни, Втората световна война, немският писател Ерих Мария Ремарк пише в книгата си "Време да се живее и време да се мре": "Сега сме вече стари, без да имаме опита на възрастта. Стари и цинични, обезверени и понякога тъжни..." И така, имало едно време... Добре дошли в една по-зловеща приказка.
     Според "Книгата на световните факти" на ЦРУ 750 млрд щатски долара е сборът на военните разходи на всички държави по света. Приблизителната сума, която САЩ сега изразходват годишно за военните си сили, е 380 млрд щатски долара. Именно защото се харчи тази огромна сума пари, САЩ са способни на неща, които никой друг преди тях не прави - например да произведат невидим за радарите самолет, да изобретят бомби, поразяващи целта с точност до 1 метър, да транспортират хиляди войници на противоположния край на света... Има нещо вълнуващо в цялото това безумие, във всички тези достижения на човешкия ум, във възможността ръцете да материализират идеите на въображението, в мисълта, че смелите и шантави за времето си фантастични филми в близкото бъдеще вече са реалност. Но го има и огромното по мащаб безумие. Цялата тази надпревара - коя държава ще разработи най-съвършеното за момента оръжие (обикновено САЩ), коя пък ще открие слабото й място, за да нанесе на пръв поглед елементарен, но в действителност гениално замислен удар (така нареченият тероризъм)... И представете си само колко държави, колко хора, колко пари са въвлечени във всичко това. И то в какво - в някакви непрекъснато създавани конфликти, в треперещи от страх правителства (известно е, че уплашеният често пръв посяга към оръжието), в отчаяна отбрана...
     Ако бъда обективна и реша да вярвам на данните, по-добрите технологии във военното дело биха могли и да намалят броя на човешките жертви. От тази гледна точка би могло да се помисли за момент дали все пак няма някакво полезно развитие в тази сфера. След като войната в Персийския залив (1991) приключва, САЩ и коалиционните им партньори са изгубили около 240 души, докато Ирак понася над 10000 жертви. Разликата е в това, че американците могат да виждат през нощта, да шофират през пустинята без да се изгубят, да хвърлят в целта една-единствена "умна" бомба с точност до 90%... Същото се случва и когато САЩ воюват с Югославия през 1999 г. Но ако това е цивилизационно достижение, то ми се струва, че нашата цивилизация не е много справедлива. Защото САЩ и техните съюзници може да не губят много хора, но много от т.нар. им врагове намират смъртта си в неравностойна битка. Защо ли имам чувството, че животът на миналия към "правилната страна", както е определил някой, е в пъти по-ценен и коментиран от този в една непозната страна в един регион, за който се носят митове и легенди?
     Но в ужасяващата ни приказка всеки си намира майстора. И така, САЩ са в отлично състояние по отношение на високотехнологични оръжия. САЩ имат достатъчно голям бюджет за обучението на необходим брой професионални войници. САЩ продължават да разработват все по-ужасяващи машинарии някъде в тайните си лаборатории. Противниците на САЩ, а те определено си ги печелят лесно, знаят, че не могат да се сравняват с тях по отношение на военно оборудване, ако играят по правилата, най-вероятно ще изгубят. И се появява тероризмът. 11 септември 2001 г. Броят на жертвите в Световния търговски център, Пентагона и в окръг Съмърсет, Пенсилвания наброява 3025. И то все обикновени хора. Това е съвременният облик на войната, това е съвременната жестока приказка, в която добрите и смели герои са заменени от професионални и хладникръвни убийци. Защото ако т.нар. Изток изби невинни хора, то и т.нар. Запад не му отстъпи по-късно. И така, цяло едно общество се настройва срещу агресора. Но кой е той? Самоличността му е скрита. Носи единствено емблемата на един далечен източен свят. Постепенно красивите, екзотични приказки на Шехерезада се забравят, за да започнат да се разказват тези за "Ал Кайда".
     Имало едно време... Колко ли деца заспиват с тези думи по време на военно положение? И колко от тях стоят в скривалище в очакване на нападение, ако имат късмета да са предупредени за него? По време на Студената война се провеждат упражнения с деца от типа "скрий се и се покрий", за да се подготвят за евентуален ядрен удар. Това не е нормален живот за едно дете, както не е нормално семейството му да умира пред очите му, поразено от някое ново оръжие, продукт на "прекрасната" ни цивилизация. Но това се случва. Най-ужасното е, че няма изгледи да се сложи край на това безумие. Защото има прекалено много хора, чиито икономически интереси са замесени, има прекалено много предимно момченца, които се прехласват по военните технологии, прекалено много спотаена обида... изобщо прекалено много извинения. И както продължава, един ден децата ще възкликнат, както е направил героят на същия онзи Е.М.Ремарк от същата онази книга "Време да се живее и време да се мре": "Сега вече зная защо се чувстваме стари... Защото сме видели премного мръсотия. Мръсотия, натрупана от хора, които са по-възрастни от нас и би трябвало да имат повече разум от нас." И нямало друго време...

Използвана е книгата "Новото лице на войната" на Брус Бъркоуиц.