И ето, поредният ден се изнизва постепенно, а те не спряха да ме мерят ... Толкова ли им харесва, та не минава и ден, през който по мен да не бъде хвърлен камък?Ето още един ... ох .. ама това болеше много!Вече имам цяла купчинка пред себе си.Какво да ги правя?А какво да правя със себе си?Как да се предпазя?Не мога да понеса повече болка, затова реших да си построя стена, която да ме защити от чуждите нападки, от чуждата критика.Когато свърших установих, че е много здрава.Бях много доволна от себе си – сега вече никой няма да може да ме нарани.Зад тази стена създадох свой собствен свят.Свят – красив и топъл, непознаващ омразата, лошите чувства, неморалните постъпки.Свят – в който всичките ми мечти стават реалност.Можете ли да си представите?Беше прекрасно!Никога не бях се чувствала по-щастлива!
Но един ден изведнъж нещо стана .. нещо в мен се преобърна.Нещо ми липсваше, но не можех да разбера какво.Та аз си имах всичко в този вълшебен свят.Почувствах се самотна.Вярно, нямаше кой да проникне през преградата в сърцето ми и да ме нарани, но също така нямаше и кой да ме направи щастлива.Осъзнах, че света, който си бях изградила и в който живеех е само една огромна илюзия; че онези красиви неща се случват само в моята душа, но не и в реалния живот.Какво бях направила..?! Та аз бях сама .. съвсем сама!Никой досега не ме беше наранявал толкова много, както аз самата в продължение на толкова много време, без дори да го осъзная.Аз не живеех, аз просто съществувах!
Отидох до стената и я съборих.Разруших моя свят, но си оставих спомена за него.Погледнах света, който се отвори пред мен, но той вече не беше същия – гледах го през други очи.Стори ми се много красив и нямах търпение да го опозная по-добре, да се превърна в частичка от реалността.От купчинката камъни в краката ми съградих мост.Мост, свързващ душата ми, с душите на всички останали.И този път имаше хора, които хвърляха камъни по мен, но този път  гледах различно на нещата.Бях осъзнала, че критиката отправена към мен не ми вреди, а тъкмо обратното – може само да ми помогне да се усъвършенствам.Вече не се отчайвах, когато някой хвърлеше камък по мен, аз просто го добавях към моста и той ставаше все по-голям и ми позволяваше да стигна до много нови непознати места.Вече гледах оптимистично на нещата.Но ако все пак се намереше някой, който да ме нарани прекалено много, аз просто затварях очи и се пренасях в спомена, в спомена за моя свят, в който властва само доброто, в който съм недостижима и не позволявах на никой да ме нарани.След това отново отварях очи и се връщах към реалността, слагайки още един камък в моста.
Най-трудното нещо на този свят е да намериш своето място сред милионите частички, изграждащи го.Трудно, но не и недостижимо.Изисква неимоверни усилия и воля, опити и безброй много грешки.Но вместо да си губим времето, изграждайки стени и укрепления, трябва да изграждаме умения.Умения, които да ни помагат в общуването с останалите.Но въпреки всичко може би всеки от нас трябва да притежава един малък вълшебен свят, в който да се пренася от време на време, за да се зарежда с положителни емоции и оптимизъм, след което да се върне отново в реалността, но вече гледайки я през розови очила...