"Всеки е друг и никой не е самият себе си"
Мартин Хайдегер
Всеки ден в объркания свят, в който живеем, се сблъскваме с десетки въпроси без отговори. Всички сме герои в един своеобразен театър, на всекиму е отредена различна роля, но всъщност всички сме еднакви – търсим отговори на въпросите, които ни засягат.
По време на това „представление” всеки човек търси нещо – най-често то е нещо фантастично и нереално. Често пъти обаче, се загубваме, сливаме се с тълпата на останалите актьори и ставаме безлични. Понякога го правим съзнателно, друг път не. За всеки човек е важно да стане пълноценна част от средата, в която се намира. В училище или на работното място например се държи по един начин, с родителите си по друг, а с приятелите си по трети, коренно различен от другите два. Слагаме си различни маски, правим се, че сме такива, каквито не сме и в крайна сметка се оказва, че само ние се познаваме напълно. Защото с различните хора общуваме по различен начин.
В днешно време човекът се опитва да разбере всичко. Да разнищи всяка подробност, всеки детайл. Изучава космоса, технологиите и какво ли още не, но човекът не се опитва да опознае себе си. Това се дължи на факта, че ни е страх да покажем пред света истинската си същност. Някога, някъде, от някого са създадени някакви норми на характера и морала и хората, които не се вписват напълно в тази матрица не смеят да се покажат, защото чувстват, че ако го сторят, останалите ще ги сочат с пръст. Малко са хората, които не се интересуват от чуждото мнение и се гмурват в живота с пълна сила. По-голямата част от хората по правило се притесняват от мнението на околните и точно затова се опитват да променят първичната си същност. Самата аз съм същата. Ако съм такава, каквато съм, няма да стана част от колектива, ще ме нарочат, че съм различна, а аз не това искам. Според мен това е някакъв подсъзнателен комплекс – желанието на всяка цена да се впишеш в средата, в която живееш – за да може поне в някаква степен да си щастлив.
В общи линии можем да заключим, че човек има две лица – първото, което е способно да се променя и да се нагажда със заобикалящия го свят, и второто, което почти винаги е на заден план и рядко излиза наяве – истинското ни Аз. Няма нищо лошо в този вид двуличност – тя е средство, чрез което се оцелява в днешния свят, изпълнен с предразсъдъци. Лошото идва, когато се самозабравим, когато маската ни дотолкова надделее над истинската ни същност, че забравим какви са всъщност истинските ни ценности и идеали. Когато средата ни притисне и ни промени. С времето двете ни „лица” така започват да се преплитат, че човек не осъзнава кога е настъпила промяната у него.
А защо правим компромиси? Защо понякога решаваме да се лишим от нещо за сметка на друг? Защо се правим едва ли не на маймуни, за да бъдем харесани? Толкова често ни се случва да се съобразяваме с другите и да се поставяме в трагикомични ситуации, въпреки че подсъзнателният ни глас ни казва да направим друго. Причината е, че искаме да ни харесат и затова правим неща противопоказни на нашата истинска природа. Съобразяваме се с желанията и исканията на другите, за да може те да са щастливи. А къде е нашето щастие? Още един въпрос без отговор.
Представлението продължава. Ново действие. Всеки от нас има цели в този живот. Всеки от нас поема по различен път и използва различни средства, за да ги постигне. Хората целят какво ли не – да отидат в университет, да си намерят добра работа, да се оженят щастливо. По начало човек се стреми към материалното. Малко са хората, които ще се помъчат да опознаят душата си. Малко са хората, надраснали предразсъдъците в нашия свят. Малко са хората, достатъчно духовно извисени над материалните облаги. Малко са хората, които имат смелостта да се разкрият напълно. Точно затова всички носим маски, всички сме актьори на голямата сцена, наречена „Живот”. Маската прикрива страховете ни и най-вече този от разочарованието. Кара ни да правим и да казваме неща, които всъщност не мислим. По този начин ние пропиляваме своята уникалност, ставаме част от фона и не сме специални – ние сме като всички останали.
Ала идва един момент в живота ни, когато неизбежно си задаваме въпроса: „Кой съм Аз?”.
Кои сме ние наистина?
Даяна Видолова
© Даяна Видолова Всички права запазени