Гражданите имат право на здравословна

                                                                              и благоприятна околна среда в съответствие

                                                                              с установените стандарти и нормативи.

                                                                              Те са длъжни да опазват околната среда.

Конституция на Република България

(чл. 55)

Варна е хубав град. Когато бях там миналото лято, имах много причини да се чувствам доволен – времето беше прекрасно, хората – добронамерени, цените – нормални. Имах, обаче, и повод за срам. Да пазим Варна чиста! Така пишеше на претъпканите кошчета в морската ни столица. Да пазим Варна чиста! – а около всяко кошче се въргалят купища боклуци. На пръв поглед никой не се грижи за плажовете, изглежда няма кой да почисти и Морската градина. Но защо ли се учудвам? На софийските кошчета не висят приятни лозунги, но това не им пречи да приличат на варненските във всяко едно отношение. Същото се отнася и за тези в родния ми град… за тези във всеки град в България, който съм посетил.

Всъщност проблемът с боклуците не е нов. Ако слушаш загрижените хорица във влака, докато той преминава покрай Факултето например, ще останеш с впечатлението, че едва ли не чистотата е върховен приоритет за всеки българин. Когато се вгледаш в това, което те правят, откриваш колко са фалшиви в действителност. Как иначе да си обясня факта, че членовете на приятното семейство, леко закръглени родители и доста пълничка дъщеричка, които вчера с основание се възмущаваха от това, че околностите на една международна линия са превърнати в кочина, решиха да си изхвърлят бутилката си от бира през прозореца на влака малко по-късно, а известно време след това постъпиха по същия начин и с чашите.

Или да вземем за пример хлапето, което преди няколко седмици реши, че мястото на една празна бутилка от боза е при другите боклуци в района на Факултето. Или пък… Мога да разкажа поне стотина истории от моя собствен опит, без въобще да смятам, че той е особено голям. Ако трябва да съм честен резултатът от тях е, че в последно време все по-често се питам каква част от боклуците в ромския квартал са резултат от хигиенните навици на местните жители и дали повечето не са дошли от преминаващите влакове.

Какво да кажа за Студентски град? Само аз ли не смятам, че това истинско бунище е подходящо място за обитаване от бъдещия елит на България? Вероятно ще кажеш, че причината е в нежеланието на държавата да си свърши работата. Може и да е така, но пък със сигурност е вярно, че никога не съм очаквал от нея да почисти у дома. А в момента Студентски град е мой дом. Освен това той е дом на още хиляди и хиляди хора, макар че по нищо не личи да е така.

За да не бъда напълно голословен, ще ти разкажа още една история. Преди около два месеца пред блока ми трябваше да се проведе почистване. Поне две седмици предварително имаше разлепени обяви. Когато станах сутринта на обявения ден, съквартирантът ми с назидателен тон каза, че отвън чистели, а мен ме хвана срам, че съм се успал и още не съм се включил в мероприятието. Добре – казах аз – хайде да отидем да се включим и ние. Ааа, не – беше достойният отговор – то аз имам много да уча.

Истината е, че съм в състояние (а ако се замислиш вероятно ще откриеш, че и при теб е така) да напиша книга само от примери за българското безхаберие по отношение на опазването на околната среда. Преди време бях започнал едно дълго изброяване на подобни случаи, на които съм ставал свидетел, някои от тях с участието на мои приятели. Сега се задоволявам с тези няколко реда по една основна причина – мен ме е срам. Срам ме е от хората, които са ме гледали с учудване, когато съм им правил забележка да не изхвърлят боклуците си на улицата, когато на пет метра от тях има кошче. Срам ме е и от хората (а те не са никак малко), които са ме гледали с насмешка в подобни ситуации. Срамувам се от двете жени, които преди няколко седмици, отново във влака, ме обвиниха, че съм адски невъзпитан, задето ги помолих да не изхвърлят фасовете си през прозореца.

Но най-много се срамувам от себе си. От това, че неразбирането и насмешката, за които вече споменах, ме карат да се чувствам неудобно и да се чудя дали съм прав. А също така и от това, че пак по същите причини много често изобщо не се опитвам да направя каквото и да било. Срамувам се, че съм вярвал на твърдения от типа: Щом държавата не прави нищо, какво мога да направя аз. Само че хората образуват държавата и когато я обвиняваме за всеки наш проблем всъщност обвиняваме себе си. Когато очакваме чудеса от нея, но не си мърдаме пръста, за да я подкрепим (но за сметка на това имаме сили да пречим), всъщност признаваме собствения си мързел и незаинтересованост. Нещо повече – издигаме го на пиедестал. И затова ме е срам. А теб?