Ето отново часът е 5. Седнала си в своята стая, усамотена, натъжена и страхлива.
С тромави и малки крачки се приближаваш до прозореца на своята стая, ти знаеш, че имаш нужда да погледнеш, да видиш само за миг, своето желание, нищо че то няма да те забележи, нищо че то, "желанието" ще отмине, а след себе си ще остави неизлечима диря от тъга. Но да приемеш тъгата е много по-лесно, отколкото да се изправиш, срещу страха си.
Нали?!
Страхливка! Смешна си!
Едно здравей, какво толкова? Защо е толкова трудно да го кажеш? Едно здравей, какво толкова?
Не те е страх от неприемане, от невзаимни чувства, а се питаш просто, ами ако...?
Толкова много си опитвала, и какво? - тъга, сълзи и разочарования. Не се ли научи, не разбра ли, че си обречена да си сама?
Толкова много обещания получи, толкова много клетви, от толкова много хора, а къде са те? И продължаваш да вярваш. Да опитваш и да обичаш, но защо?
Заслужава ли си ?
И толкова много въпроси, към кого?
Към немия прозорец, който си седи безпомошно ...