Ето отново часът е 5. Седнала си в своята стая, усамотена, натъжена и страхлива.

С тромави и малки крачки се приближаваш до прозореца на своята стая, ти знаеш, че имаш нужда да погледнеш, да видиш само за миг, своето желание, нищо че то няма да те забележи, нищо че то, "желанието" ще отмине, а след себе си ще остави неизлечима диря от тъга. Но да приемеш тъгата е много по-лесно, отколкото да се изправиш, срещу страха си.

Нали?!

Страхливка! Смешна си!

Едно здравей, какво толкова? Защо е толкова трудно да го кажеш? Едно здравей, какво толкова?

Не те е страх от неприемане, от невзаимни чувства, а се питаш просто, ами ако...?

Толкова много си опитвала, и какво? - тъга, сълзи и разочарования. Не се ли научи, не разбра ли, че си обречена да си сама?

Толкова много обещания получи, толкова много клетви, от толкова много хора, а къде са те? И продължаваш да вярваш. Да опитваш и да обичаш, но защо?

Заслужава ли си ?

И толкова много въпроси, към кого?

Към немия прозорец, който си седи безпомошно в твоята стая.

Леко разтваряш бялото, невинно перде, и из между железните лентички, като че ли от своя затвор, поглеждаш към света. Така красиво и невинно е всичко. Бялото е заело своя трон, снежинките успокоително плават в нищото на въздуха и летят незнайно към своята смърт. А вятърът, пеещ, сякаш напомнящо ти песен, но коя ли е, не знаеш, пее трогателно и красиво, сякаш вика те, за един последен танц.

Какво изкушение, отново, вятърът и ти.

Един валс може би.

Там, той, застанал срещу теб, в своята студена сивота и със своите странни очи, които те карат да се питаш: "Какъв ли цвят са те?", те кани на обещания му валс.

Една ръка, в ръкавица, като че ли и той не иска да докосне реалността, се протяга към теб. И в допира му усещаш, но странно, това не е студенина, а...?

Какво е това непознато чувство? Топлина? Мм, не!

Нежност? Отново не!  Но какво е? И тази песен, все по-позната, но коя е?

И там в своята реалност ти си щастлива, усмихваш се и танцуваш.

Изведнаж, ти чуваш едно сбогом. И после здравей.

Но как, какво, защо? Безбройни връхлитащи те въпроси.

Отваряш очи и обърканост залива мисълта ти.

Усещаш ръката си в нечия друга, но това не е допира на познатата ръкавица, а на топла човешка плът. Не разбираш какво става. Повдигаш неясен поглед, замислен и ангажиран, който се пита: "но, какво?" тогава пред себе си виждаш две бляскави и усмихнаи очи. Познати очи.

Чии ли са?

И точно в този момент си по-объркана от всякога, тези очи бяха неговите.

Очите, твоята причина, всеки вторник, точно в 5 да седиш пред прозореца на своята стая, и причината да танцуваш с вятъра. Вятърът твоята утеха, подслон, убежище, мечта и сега реалност.

Но как?

И това, което ти оставаше да направиш, е просто да кажеш и ти :"здравей"

Онова здравей, което толкова много те затрудняваше. Но сега не ти оставаше друго. Помисли си: Каква нелепа ирония, а уж "сбогом" се казва след здравей, сега първо усети раздялата, а после...?

И тогава от устните ти се изкопчи, твоя страх, тази малка дума, колко усилия ти костваше да я изречеш. Но все пак успя.

И един гърлен смях, ти беше изплашена, засрамена и ядосана. Какво трябваше да направиш?

Огледа се и осъзна, че ти си все още в своята стая, ти все още танцуваше, както винаги, но сега различното беше че ти танцуваше с реален човек, човек изкопчил се от твоята илюзия.

Не знаеше как, нито защо, ти танцуваше, той?

Той просто те целуна.

Сега отново не знаеше какво е това чувство, не можеше да се сетиш, коя е тази песен, но очите. Очите вече бяха зелени. А чувството..., неописуемо...

Сега все още си в своята стая, но вече не си сама, сега вече каза "Здравей" , танцуваше пак, но не сама и знаеше, че това е просто вятърът.