Бях в девети клас. Годината беше 1989-та. Помним я повечето от нас - със словото на другаря Тодор Живков, в което си подава оставката. Бях си пред телевизора в този момент и седях и гледах тъпо, щото това просто не можеше да е истина! Вече не си спомням тогава даваха ли Алф, но очаквах някой да ме побутне и да каже: "Хе-хе-хеее... майтап, бе, Уилииии!"... А то си беше Голата истина. И запяха Скорпиънс "Вятърът на промяната" и ние вярвахме, вярвахме, че шъ съ оправим, заедно с Ку-ку предаването на Камен-Во, на Слави Трифонов, Марта и другите...
Затърколиха се странни години - на смут, на идеали, на безхаберие и страсти. Вълчи времена - опасни, зли! До вчера се криехме зад пердетата на прозорците на къщите си, и по улиците нямаше явни следи, нито във вестниците, от някакво престъпление! Живеехме зад Желязната завеса на дезинформацията, под стъклен похлупак, и понякога само някой от нас започваше да продънва с юмруци стените на похлупака! Ах, защо се пъчи този, горко му, ето, ние тук така кротко и смислено си живеем - колата, апартамента, жената, децата...
И няма грозота в живота ни, няма деца с церебрална парализа, дето сега тази Кейт Блиует как направи този филм за децата в институции в България... Нямаше нищо такова тогава! Ох, или право да си кажем, не знаехме за тези неща!
И така сладко си живеехме - като Алиса в страната на чудесата и в Огледалния свят, събрани накуп... Вярно, съвсем като една Алиса си беше всеки от нас - така обградени с абсурди - ставахме ту мнооооого големи, ту мънички, мънички, та чак страх да те обхване - да не те стъпче някой, даже и някоя хлебарка би могла...
А сега какво?! Митинги, стачки, ефективни, гладни, убийства на босове разни... Брррр! Дивотия!
Тъй де! На морето като бяхме миналата година, седем дена солнце, воздух... както има една приказка - и подивяхме нещо - забравихме що е телевизор, що е вестник! Масовите медии съвсем за нищо ги взехме! И решаваме ние, щото се позасрамихме малко, то току-виж сме забравили буквите де, купуваме си един 24 часа ли беше, Стандарт ли - и на всеки кой каквото имаше някакви наследствени болести, му се отключиха всичките, от стрес! То убийство ли не беше нещо на първа страница - със ярка цветна снимка на местопрестъплението, после нещо някакви катастрофи по пътищата, а пък на политиците ни - само имената им като видяхме, по два-три пъти написани във всяко изречение, просто насмалко да колабираме вкупом! и за нас после щяха да пишат във вестниците, не, по-добре да се постегнем, си рекохме!
Хм, едно време, във в. "Работническо дело" какво? Е, нямаше го този ужас! То и затова никой не го четеше, скучен вестник, само нещо за Партията, КПСС, БКП си плямпаха! А пък снимките там бяха черно-бели, неясни! Половин час можеш да се взираш и да гадаеш! То и в това беше тръпката! Развивахме си въображението!... Какво ли е имал предвид фотографът с тази неясна снимка?
А сега - троп! Сватбата на Азис с Китаеца! От ясно по-ясно! Или пък бат Бойко и дупките след ремонта на Цариградско шосе! Ами какво ли можем да кажем на това! Оставаме без думи! Или ако кажем думите, то трябва да помислим вече и за Речник на вулгарните думи в българския език! И още по-гадното е, че снимката ясно, цветно, дори със стрелкички, ако нещо сме недоскив, ни указва местата с неравностите по трасето! И че бат Бойко не го е направил с умисъл!
Аааа, и сега стачката на учителите! Е, тия пък що се пъчат, значи! К`во искат?! Децата ни вече ще получат стрес от това, че не ходят на училище, всеки ден питат: "Ама, мамо, няма ли да ходя тази година на училище?" И от ден на ден въпросите им стават все по-тревожни, даже започват да четат и да искат да им четем диктовки вкъщи, а някои ходят до училището си и с носталгия гледат към прозорците на класната си стая. Е, не! Повредиха се децата, съвсем, от тази калпава образователна система!
Учители, моля, засрамете се! Цялото ни глупаво и овчедушно общество ви го казва! Налягайте си парцалите (в кой смисъл, вие кажете!), щото какво като са ви малки заплатите?! Ние как търпим! Вдигнаха се цените на сиренето и кашкавала! Бълха ни ухапала! Ще ядем месо! Сами знаете, учители наши, и на нашите деца, и внуци, че сме жилави, търпеливи, и овчици! Знаете го и от историята ни, и от литературата ни - Ботев, например, много добре го е казал! Не от историята ни за "османско присъствие" по нашите земи, не там, не в този учебник! ...
Ех, размислих се нещо, не нещо друго! Описах времето, в което живеем, дето се пише в Историята ни - едно такова, никакво време, вълче! Защото чалгата и там разните й певици, са до време, но животът ни е тук, и сега - с тези ни ядове, с тези ни страсти. Учителски стачки, деца с майките си на работа, билбордове с "Поздравления за момичето, което покани майка си на ресторант!", със стряскащи филми за изоставени болни деца в домовете, казани от чужденка! С фотографиите на Ян-Артюс Бертран върху Моста на влюбените - безумно красиви, безумно далечни, и така свързани в една глобална тема за екологичната катастрофа, която заплашва Земята.
Знаете ли, не съм съгласна някой друг да решава съдбата ми! Не съм съгласна с това, една англичанка да оголва душите ни. Да идва тук, в България и сърцераздирателно да показва на света тези дечица! Грозно е! Този свят на болка и страдание ние го знаем, но, кажете ми, има ли начин да се променим? Има ли начин да бъдем способни да променим този свят - нашия, общия ни с този на децата от този дом, с техните възпитатели! Който има предложения, който знае как... нека вдигне ръка. Като в класна стая. Веднага ще се отзовем. Нека този, който има идея, да я разкаже. Повече от готови сме да го чуем. И да действаме - заедно. Наистина заедно. И всички. Имам предвид, наистина всички - от политик, през адвокат, лекар, учител, писател, чиновник, чистач, до боклукджия. Имам предвид - всеки гражданин на България.
(Помествам тук и филмът на Кейт Блиует. Обърнете внимание на самотно поклащащите се деца, и финала на разказа, където Кейт Блиует прегръща едно от децата, люлеейки го като в майчина пргръдка - на фона на песента "Мила моя мамо! Мила и добричка..."...Тази песен съм пяла на дъщеря ми още след раждането й, още в болницата, защото тя беше първата мелодия, която съзнанието ми поднесе, тъй като нея ми пееше и моята майка - хем е чехкиня...значи, милувката, грижата са важните...
http://video.google.com/videoplay?docid=-9176914173325307126)